Топлеше ме само мисълта за това, че може да пише името ми върху нещо, което сама бях направила, породено само от поривите и импулсивността ми, (която не притежавах като качество в ежедневието ми)... И ето, че седя сама и пиша, с единствената цел да направя нещо по-съществено от това - да оставя мислите ми да излетят в небитието...
        Често се питам: „Кой кръстопът по-точно омаловажаваме? Коя страст ни подвежда? Кой порив ни предава? Коя мисъл ни злепоставя? Кои принципи изоставяме и кои са грешно разбрани... ?” Често осъзнавам, че дори няма на кого да задам въпросите си и че дори да ги задам на някого, пак ще останат без отговор... Просто, защото нямат такъв...
        Може би ние, напразно бягащи от съдбата си, търсим единствено сляпо отражение на собственото си его и в крайна сметка осъзнаваме, че егоизмът е основната причина за нещастието ни... Може би сме превърнали инстинктите си в сложна консистенция от чувства и мисли, от борби и желание, от страст и болка. Дали любовта не е просто приумица на обществения живот? Или е най-истинското чувство, най-простото, но чисто в своята наивност? Отговор ще каже само този, който е разбрал истински разликата.. Аз ще умра надявайки се...
Дали във взаимоотношенията ни с другите хора няма и капка себелюбие? Нима не търсим части от себе си в мнението на другите? Или търсим одобрението им за това, в което сме сигурни? Може би бягаме от самите себе си, несъзнали колко губим, ако не спрем да се огледаме за смелостта си...
        Мислим си, че бягаме от тъмнината и мрака, но всъщност единственото, от което се крием, е собствената ни сянка… Мислим си, че потискаме сълзите си зад маската на позитивизма, ала истината е, че единственото, което потискаме у себе си, е нуждата да разрешим проблемите си... Изграждаме си принципи, които мислим, че следваме, докато не се обърнем и не разберем, че сме ги изоставили някъде по пътя... А веднъж тръгнем ли по пътя към истината осъзнаваме, че е късно да се върнем в началото... Защото да търсиш истината е сякаш да рискуваш да се нараниш от човешкото безразличие...
         Изграждаме себе си по чужди идеали, а когато се осъзнаем, вече сме се превърнали в собственото си отрицание... Прекарваме живота си, състезавайки се с обстоятелствата, а когато стигнем края, единственият ни съпътник е собствената ни вяра. 
        И падаме, изтощени от това непрестанно надпреварване, ала бързо осъзнаваме, че няма време да седим и да чакаме болката да отмине... И пак се изправяме, за да продължим пътуването си.
        Този път без да се предаваме...
                                                Понякога най-трудно е да бъдеш самият себе си...
                                                                                                            By me…