Седиш на бюрото, гледаш палавото отражение на светлината, приличащи на огнени пламъчета, играещо по тефтера ти. Замислено седиш и се чудиш къде останаха онези дни, които ни правеха толкова игриви като самите пламъчета. Обръщаш се назад и виждаш усмивки на стотици хора, които с радост милват косите ти и ти казват "блазе ти". Това са онези хора, които сега са с мрачни, закоравели лица, излъчващи белезите на живота. Същите тези хора сега са потънали в отчаянието и мрачното съзнание, носещо се в сивото ни ежедневие. Мислейки за тези простички неща от живота и уповавайки се на опита на по-възрастните от мен, аз се питах дали това ни очаква и Нас - тези, които са бъдещето на държавата ни? Дали и ние ще носим белега на отчаянието? Ще можем ли веднъж завинаги да го отстраним от лицата на народа ни? На тези въпроси ще отговори само бъдещето, което винаги носи изненади за нас и за всички около нас. 
 Дали искам да остана тук? Да, искам, но къде е стимула, къде е реализацията и къде е гордостта да съм българка? Аз усещам и гордостта и стимула, но ми липсва хъс, който не идва само с добро желание, а с наличието на реализация. А къде е тя? Няма я, защото като излезна на улицата и виждам едни до максимум изцедени хора, които на най - елементарните неща от живота като утрото, не могат да се зарадват поради факта, че фалшивата реализация носи само тъга и бръчки вместо уют и топлина у дома. Сега всички си мислят, че пиша есе, е да, ама не -  по- скоро споделям някакво свое виждане с вас - тези, които могат да погледнат през призмата на живота и да размислят върху всички тези неща, които ни правят тъжни и замъгляват съзнанието, неща, които ни карат да се отнасяме с близките си, с приятелите си и с всичко живо около нас тъй жестоко, че чак всичко в нас почва да плаче от болката, причинена от насълзеното лице на родственика. И сега отново се питам къде отиде човечността? Съществува ле тя изобщо или е само плод на човешкото въображение?! Няма отговори на подобни въпроси и от това ме хваща яд, не може да се даде отговор на необяснимото, а то е непрекъснато в ежедневието ни. Къде са онези дни, къде е детският смях и безгрижните летни дни, къде е слънцето обливащо лицата ни докато играем на "водна война"? Къде са? Спирам до тук, защото носталгията се оказва по - силна от самата муза, накарала ме да излея всички мисли, въртящи се в хаотичната ми глава. И така оставам на бюрото обляно в есенни лъчи и задавайки си тези въпроси продължавам да гледам игривите пламъчета по тефтера ми, но до кога, до кога.....