Delete

Защо човешката памет няма копче "delete" и само с една маркиране и натискане да изтриеш онези пасажи, които седят кофти скърпени към иначе гладкото повествование на житейския ти роман? Страхотно би било ако можеш с един жест да махнеш от съзнанието си натрапчивото усещане за мирис на развалено месо, вероятно идващо от обувките, с които си газил в лайната пред някакви, няма и толкова години живот. Бил съм се бил, ама не съм се бил набил. Не става. До тук ни е довела  хилядолетната еволюция или деградация, че да изпитваме истерична привързаност към ароматизаторите с дъх на кокос, които кичим в таксито, с което продължаваме да пътуваме нататък... през дните. Хем сами си караме, хем сами си плащаме за возията. Такси е, защото пеша не става, а всички знаем колко скъпо струва да се живее и плащаш за всеки километър, а да не ви говоря за санкциите при направена грешка и неспазване на правилника. Няма рушвети за изкупуване на вината за житейските грешки. Плащаш докато си жив. Един вид систематичен рекет. Няма и кой да ти защити правата в тази институция.  

Не стига това ами съзнанието ти играе курвенската. Тъкмо да се поизпрвиш и да пооправиш някак това дето си надробил или други са ти надробили и хоп - съзнанието хвърля целия боклук и измет от това, което старателно се мъчиш да забравиш, в едно чекмедже  в подсъзнанието с табелка "Не пипай". И една сутрин се събуждаш, обграден от духове и лица, и случки, изпълзели от чекмеджето и витаещи като призраци, и издаващи един метален звук, естествено крайно неприятен и напълно непригоден за струните, на които си нагласил душата си. Край на хармонията. И естествено луната ти се струва мръсна дебела кучка, нагло влизаща с съня ти, слънцето ти е враг и зацикляш естествено като  циклофреник върху "тогава". Нозете, с които си стъпвал така уверено по росната трева, по влажния дъждовен плаж, по пода на мократа баня, са като в пранги и не можеш да направиш и крачка напред. Ами страховете? Точно си си казал: "Край, няма грижа, вече не ме е страх от нищо" и те те повалят по гръб или направо те бутат назад в онова място, където никога не си искал да се връщаш и в онова чекмедже с табелката "Не пипай".  Ако си умен слагаш "ignore", но за това се иска доста практика.  

Вярно, несгодите те правят мъдър, ако не са те убили. Но дали нямаше да е по-добре да си останем немъдри? Не може, нали? Единственото, което си в състояние да направиш, е да набуташ маркираните полета в жабката на таксито си, смачкани на топче или направо в багажника, докато се вмиришат съвсем и да ги оставяш да си гният там, докато умреш и те погребат с тях. Откъдето и да погледнеш си прецакан и то не от друг, а от себе си. Сам се прецакваш, защото "delete" не се дава като опция, ignore си е опция, но е за умели играчи. Умели, умели, колко да са умели? И те са си в таксито, и те плащат от единия джоб в другия, и дори и да карат с малко по-висока скорост, стигат по-бързо до финала. А финалът е ясен. Хепиендинг няма. Простo си е само "game over".