Всички мисли накуп... какво да правя, като мисля прекалено много.
Понякога ми се иска да не мисля, просто да стоя като котка в твоите прегръдки, завряна там, където няма лошо и страшно, там, къде всичко е спокойно и хубаво. Не искам да мисля за утре, когато отново ще трябва да си тръгна и да живееш пак само в мислите ми и в сърцето ми. И това не е малко, не се оплаквам, някои хора и това нямат. Аз имам теб...
Днес ми се иска да се събудя и да си дам обещание, че ще се усмихвам повече, че няма да се подценявам вече и ще живея с цялото си сърце. Защо пък да не си го дам? Нали днес си до мен и утре е далеч. Иска ми се да можех да спра времето и "днес" да стане "завинаги". И това ще стане, само трябва да имам търпение, да почакам още малко.
Днес сме така, прегърнати, един до друг, греем се от собствената ни топлина и можем да си лежим така завинаги, в изключително и идеално блаженство и спокойствие, а утре ще стана от леглото и въпреки че ми се плаче, ще се усмихна, ще ти кажа колко много те обичам и после ще ти кажа "Довиждане", ще те целуна така, че да ти държи спомен 2 месеца и когато вече не ме виждаш, ще се разплача.
Днес и утре ще се гонят през времето и пространството. Неусетно времето ще мине, сякаш съм спала зимен сън и това всичко е било един кошмар, докато най-накрая ще се събудя, ще отваря вратата и ти си срещу мен отново. Тогава вече ще имам "днес" завинаги и завинаги ще имам теб.