И тогава животът ми се преобърна завинаги... За първи път бях истински щастлива - за първи път можех да обичам и да знам, че не обичам само аз, за първи път можех да съм себе си, без да ме е страх и за първи път исках да продължи вечно... И когато си тръгнах, крещях от болка, и светът крещеше с мен... Всяка крачка, която ме отдалечаваше от теб, ме докапваше до лудост и всяка секунда беше една капка кръв от сърцето ми... Заваля пороен дъжд - сякаш небето плачеше с моите сълзи... Удари мълния, после още една - но не помня дали беше навън или в душата ми... С всяко вдишване усещах как сърцето ми се напуква като стъкло - но по-бавно и болезнено... И в един миг, болката премина тази тънка граница, която разделяше поносимото от непоносимото и аз поисках да умра - да заспя и да не се събудя повече... И песента на вятъра беше моя реквием... Но се събудих, защото не един миг определя живота, защото любовта е винаги болка, но без болката няма как да усещаме щастието в живота... Събудих се, защото те обичам...