И досега си спомням старият масивен гардероб на баба ми. Бяха го сложили в моята стая, от дясно, до стената и от неговия тъмен проблясък понякога извираше топлата светлина на лятната, тихо падаща вечер. Стоеше от край време там, с тежка и сложна резба, тук таме напукан от времето, с извивки, които длетото на някой неизвестен майстор бяха останали по него завинаги.
Нощем гардеробът сякаш оживяваше. И докато аз лежах върху леглото с отворени очи, а мечтите бягаха по безкрайните пътища, чувах го как се намества и поскърцва в тъмнината, сред глухият вик на някоя самотна птица от близката крайморска градина.
После всичко стихваше отведнъж. От прозореца бавно започваше да се спуска млечното спокойствие на полунощната луна. И сред тази сладка нега на непреминала младост, в стаята около гардероба, оставаше само единствен бавният, но сигурен звук от упоритото чоплене на дървояда...
Не съм виждал баба си или поне не си спомням за нея. Познавах я само от думите на моите близки и от няколко пожълт ...