12 янв. 2011 г., 16:18

Дългото сбогуване 

  Эссе » Личные
1911 0 1
25 мин за четене

Дългото сбогуване


 Мъжът се поспря за малко пред входната врата на жилищната кооперация и се загледа разсеяно в бездънните очи на звездния океан. След това се огледа плахо и смутено, сякаш искаше да избяга от дебнещия поглед на собствената си гузна съвест. Обзелото го мигновено колебание, внезапно се претопи в прииждащата сянка на мрачната решителност, която отново възстанови везните на равновесието. Тихите му стъпки унило отекнаха в смълчаната кухина на стълбището. Вървеше внимателно, като предпазливо опипваше с крак всяко предно стъпало, като че ли се страхуваше да не предизвика с неволен шум нечие подозрително любопитство. Спря се за минутка, за да нормализира учестената вибрация на дъха си, опитвайки се с привично нехайство да поощри мъжката си самоувереност.
 С отривист и неспокоен жест, ръката му натисна черния бутон на звънеца. Острото и настойчиво позвъняване го стресна и неочаквано парализира всичките му импровизаторски способности. В краткия миг, докато му отворят, неусетно изпита неовладяно желание да се върне. То нарастваше необратимо и подобно на връхлитаща лавина застрашаваше от гибел неизкристализиралите, все още смътни намерения. Но тъкмо когато се обърна към изхода, ключът в бравата се превъртя със зловещо изскърцване и вратата леко се открехна. Светлината нахлу като объркан звяр в очите му и погледът му започна да се блъска безпомощен, заслепен в ръбовете на пространството. На вратата бе застанала жена, клоняща към зенита на своята младост, с големи, подобни на смокини, объркани и питащи очи. Твърдият неумолим блясък, който излъчваха, респектираха мъжа с неотразима гордост.
 Първоначалното ѝ учудване не вцепени мекия топлик на погледа ѝ, но смени изражението, което се изкривяваше в една кисела гримаса на отегчение и досада. Една лека и вяла въздишка прикри раздразнението ѝ. Жената покри с длани голотата, която се подаваше като любопитно око през процепа на небрежно разкопчания пеньоар и каза:
 – А, ти ли си?
И с безцелен знак му посочи да влезе. Мъжът бе преодолял колебанието, възвърнал самочувствието си на безусловен господар на нейното сърце, импулсиран от мига, когато в главата му като водопад връхлетяха отломъци от заприщения бент на спомените. С подчертана елегантност мина покрай домакинята и се отправи към вътрешността на апартамента.
 Не бе се променила, мислеше си полугласно мъжът, само дето кожата на лицето ѝ бе загубила онази свежа непорочност, която някога така го поразяваше с чувственото си очарование. След тази констатация той седна във фотьойла и мълчаливо започна да съзерцава жената, която с удивително хладнокръвие сдържаше свенливата си чувствителност. Мълчаха едновременно и двамата, докато постепенно натрапчивата празнота на тишината ги потопи в езеро от самомнителни догадки. Върху холната маса имаше разхвърляни безразборно бели листа и пишеща машина.

Уловила изненадата в неговия поглед, жената побърза да обясни, с тръпнещ от вълнение глас (същото онова глухо стенание, което кънтеше в мембраната на сърцето му зад редовете на дългите ѝ писма, като оправдание за дългото ѝ отсъствие):
 – Извини ме, че съм малко разхвърляна, но трябваше да довърша един доклад.
  Мъжът едва забележимо се усмихна с онази пленителна усмивчица, която осакатеното ѝ честолюбие често вземаше за подигравателен упрек или презрително великодушие. Той добре знаеше, че жена, позволила на тайната  си любов да се разгори в сърцето ѝ , е безумна, защото тази любов, несподелена и негласна, ще опустоши безвъзвратно уязвимата ѝ душа, която я храни. А дори любовта да е открита и споделена, тя като блуждаещ огън ще я доведе до дълбокото непроходимо тресавище на пагубната всеотдайност и себеотричане, откъдето е трудно да се измъкне. Нескрития интерес, спотаен в погледа на мъжа, с който опипваше формите на тялото ѝ, предизвикаха гневния отклик на жената, почувствала се оскърбена и унизена от похотливия му намек. И тя усети как се възвръщат в безредие от тъмния тунел на спомените останките на едно подтискано до болка чувство, на дълбоко вкоренено в сетивата ѝ и трайно вклинено  в сърцето желание, което превръщаше нощите ѝ в мъчителна инквизиция и изпълваше неспокойните и трескави сънища с кошмарите на пламналата, незадоволена и гладна за ласки плът.
– Може би ще е по-добре да се преоблека, а? - каза припряно почти на себе си тя и понечи да стане.
 Но мъжът нежно прихвана рамото ѝ, което я разтърси като удар от ток и гальовно промълви:
– Не е необходимо, не се притеснявай, нали сме приятели?
Жената се отпусна отново на стола и с привидно безразличие каза:
– Не очаквах да дойдеш някога. Затова твоето нощно посещение, признавам, почти ме шокира. Но не се безпокой, твоето инцидентно идване като щастлива случайност се съвпада с отсъствието на моя съпруг. Не че имам нещо против. Той знае много неща за теб. Но просто не бих искала да те притеснявам с присъствието му.
– Зная, че си омъжена за някакъв полуинвалид. Наистина, твоето милосърдие няма граници - рече рязко мъжът и наглата интонация на изречените думи болезнено резонира в душевността на жената.
  Тя стисна настървено устни, за да не го наругае. В края на краищата той не бе нищо повече от един обикновен човек свикнал към привични удобства - чужд на всякакъв сантиментализъм. Отново я прониза горчивата и остра болка на желанието и отчаянието, зад което прозираха налудничавите пристъпи на надеждата. Някакво нелепо предчувствие се бе появило пред вътрешния ѝ взор от мрака и бездната в нея, от неведомите пътища на екзалтираното ѝ съзнание. Като свръхчувствителна антена зарегистрираше и най-прикритата тръпка, която ретранслираше върху ѝ като предразполагащо я към доверие и вяра въздействие. Прозряла глъбината на неговата душа, тя тайно се надяваше, че в тихите подводия на едно отдавна изоставено море, се плискаха водите на една ранима душевност - вкоренена и неосъзната, впримчена в уютното пристанище на трезвото благоразумие. Тя ненавиждаше суровия реализъм в думите му и в същото време безнадеждно вярваше в неразвитите кълнове на житейския му идеализъм. Може би защото през целия си съзнателен живот бе жадувала за обич и разбиране. Беше устроена така, че непрекъснато я търсеше. Защото тази болезнено изострена душевна потребност, не бе развратен нагон, който щеше да се утаи в безпътните ѝ страсти, за да се превърне в жалка сделка, в компромис, който тя енергично отхвърляше с неприязън. Защото не признаваше половинчати състояния. Любовта ѝ не бе нищо друго, освен един ненаситен глад на душата ѝ, който се бе вгнездил в самите ѝ клетки като съставна тяхна вибрация - непрекъснато, интензивно интеферираща като отмерените пулсации на сърцето ѝ.
 Изведнъж жената ненадейно почувства необходимостта да защити тъжната участ на своя съпруг от жестоко шибащите посегателства на този мъж, който тя далеко във времето бе обичала, когото и до сега не знаеше дали бе престанала да желае.
– Твоите открити намеци ме наскърбяват дълбоко. Моята привързаност към него не е в никакъв случай благодеяние. Осакатял е с лявата ръка, когато се впуснал да помогне с цената на живота си на пострадалите в някаква производствена авария. Пък и мисля, че отдавна мина времето на възрастта, когато се впечатлявах от ефектната външност, пренебрегвайки духовното, органичното съдържание. Разбираш ме, нали? Мъжът ми е един много интелигентен и благороден човек. Той ме приучи да разкрепостявам полираната същност на повърхностното, да вниквам и обхващам вътрешната същност на душата, на дълбокото и същностното. Ти не разбираш колко жива, бореща се душа се крие в изкривеното му тяло. Дори завиждам на оптимизмът му, на нищожните му опити да помогне, да всели доброто в човека.
 Тази екзалтирана изповед бе началото на една продължителна пауза.
Жената замлъкна, очите ѝ приеха лъченията на някаква съмнителна и заканваща се светлина. После съзнанието ѝ се избистри и тя зачака отговора на мъжа. Той не закъсня, но бе много по-различен от очакванията ѝ:
– Никак не си се изменила. Останала си пак онази романтичка, която така мелодраматизира нещата, че понякога я съжалявам за милосърдието ѝ да минира с неприятни капани пътя си - прозвуча невъзмутимият тембър на мъжа.
– Знам, ти винаги си ми напомнял, че животът е много прост и елементарен, че ние не бива да го усложняваме допълнително с излишния си романтизъм, да се обвързваме фатално с клауза, която би ни унищожила със своята неосъществимост. Твоят сух прагматизъм ме отвращава. Отнема ми всичко сега, което имам с този полуинвалид, както го назова преди малко. Не си ли чул сентенцията :" Когато ароматът на цветята престане да дразни обонянието ни, то се превръща в една суха и излишна отрепка, способна да служи само като безмислен кич, без да сгрява с изящество и хармония."
  Боязливото изражение в погледа ѝ, с което изрече тези думи, криеше едно дълбоко признание, и тя искаше да кресне силно в очите му - с присъщата експанзивност на експресивния си характер. Не за да охлади порива си с облекчението, което настъпва със споделянето, а за да възстане срещу всички канонирани условности и закостенели норми, с които не желаеше да се съобразява. Защо не можеше да му каже открито това, което премълчава от благоприличие? Защо заблудата трябваше да бъде постоянният им съветник. Това, което устните упорито отказваха да промълвят, погледът и жестът недвусмислено казваха:" Защо не отпуснеш въжетата на спънатата яхта на твоя живот и да търсиш онзи пристан, който ще е близо до залива на моята възбудена и наранена душа? " - сякаш шепнеше хипнотичното му въображение. "Отхвърли предразсъдъка, който стои като настръхнало куче на прага на твоето сърце и ти нямаш сили да го прогониш.
 Повярвай ми, че ако само за миг се облегнеш на душата ми, тя ще получи такава невъобразима мощ, че ще може да съкруши водопадите на балсамираната догма и ще полети под твоя знак към висоти, които винаги е търсила." - стенеха и призоваваха очите ѝ.
– Знай, че всеки човек е една непрочетена книга, но аз не разбирам от такава любов. Прощавай, аз наистина подходих нетактично - след дълго мълчание опита да се измъкне мъжът и машинално прокара ръка през косите си, засмивайки се с присъщия си вроден маниер на маскирана жлъчност.
 Жената се взря в замъгления му поглед, под който струеше някаква томителна и лукава лекота и почти осезаемо усети с изострената си сетивна възприемчивост как нещо в него се раздвижи внезапно, заплашвайки да я залее като непрестанно напластявано чувство, оковано във веригата на задръжките, което сега неистово търсеше улей, за да реализира и разкрие същността си.
– Още ли обичаш да пишеш писма? Очаквах да стане от теб голям писател. Убеден бях в силата на твоя талант. Но изглежда ти го пропиля безрезервно. Като че ли не успя да се самоосъществиш в живота - отново затрептя иронична усмивка на жестоките му плътни устни и лукавият израз на неприкрито превъзходство пак се изписа в глъбините на дръзкия му поглед.
  Жената смътно долови горчивата утайка на взривената си мечта. Тя отдавна знаеше и подозираше истината, но  с привичната си своенравна непокорност не искаше да се примири с нейната безмилостна обективност. Съзнаваше ясно, че очакването ѝ се бе трансформирало в досада, една гигантска черна дупка - празнота, която вече не бе в състояние да запълни и с най-пламенните си блянове. Надяването ѝ не бе нищо друго, освен едно страстно прегръщане на нищото, на една вътрешна самоизмама.
 Отново разговорът се прекъсна и между тях се настани една тягостна дистанция, която зейна като огромна паст. Едно ненаситно усещане за недоизказаност ги завладя едновременно.
 – Не съжалявам за нищо. От мен нямаше да излезе голяма писателка. Щях да се люшкам между живота и това, което бих искала да бъде, и по този начин щях да изгубя истината за света, стойността на явленията.
  Последните думи тя изрече с меланхолична притихналост. Но в очите ѝ припламнаха онези вулканични пламъчета, на които някога той често притопляше своите малки разбити стремления, своите мъжки разочарования. Сега този издайнически устрем не бе така явно демонстриран. В този момент той се притуляше зад паравана на преднамерените задръжки, гаснеше в меката пулсация на безразличието. Горчива мъдрост изплува зад овлажнения поглед и внезапно пресуши напиращите в тях сълзи.
  Мъжът така и не разбра стаената в ъгълчетата на очите ѝ усмивчица, с която тя се надсмиваше на някогашната си наивност. Не съзря в тях все още нажежената до бяло лава на избледнялата му надежда.
 – Минавах случайно от тук и реших да се отбия - рече с престорена веселост мъжът, само за да запълни с камъни на малодушие онзи бездънен кладенец от въпроси, който се отразяваше в чернотата на всепроникващия ѝ поглед.
 – Похвали се нещо! Отдавна не сме се виждали. Не зная почти нищо за теб!

Женен ли си, къде работиш? Въобще, как живееш?
  В гласа на жената имаше твърдост, непозната досега категоричност и деловитост. Това бе, само наглед, една обикновена информация, която тя се опитваше да получи, но интонацията, когато я произнесе бе толкова дълбока и властна, че накара мъжа да размисли дали да сподели с нея трагичната си изповед.
– Жена ми почина при катастрофа, миналата година. Имам син на три години. Работя и въобще - това е всичко, което мога да кажа за себе си. Не напреднах много в професионален план. Евтините любовни авантюри бяха единственото ми призвание.
– Обичаше ли я? - попита неуверено и плахо жената.
- Може би. И въобще, нашите взаимоотношения бяха много оплетени. Сега, когато вече я няма, признавам, че много ми липсва. Изневеряваше ми и това ме дразнеше. Но иначе беше добродушна жена.
 Жената се усъмни в искреността на откровението му, но успя да го прикрие зад маската на едно всеотдайно докосване до рамото, което той изтълкува като кураж. Тя трябваше дълго да привиква на лицемерната комедия в общуването, но сега нейната непогрешима женска интуиция затвърди подсъзнателно и дълбоко убеждението ѝ, че той съвсем не блъфираше, а говореше самата истина. Такава, каквато те скриваха дълго време в отношенията си един към друг. Изведнъж сърцето ѝ хукна в луд галоп. Искаше ѝ се да го последва, да го утеши с милувки, да се сгуши укротена в прегръдките му и с опиянителен екстаз да опита от еликсира на тъй дългото бленуване на забранения плод.
 Неочаквано се уплаши, че мъжът може да забележи вълнението ѝ и затова реши да обуздае с търпение развилнялата се стихия на дълго впрегнатите в колесницата на самоконтрола страсти.
– Аз все още нямам деца. Но всъщност, хайде да забравим тези банални семейни грижи и да си поговорим като истински приятели! - каза на пресекулки жената и с огорчение почувства приливите на една обземаща я тъга.
 Мъжът се обърна цял към нея. Вгледа се продължително и съсредоточено в лицето ѝ като огнище, което бавно започна да гасне. Искаше му се да проникне в сивотата на пепелта, да изрови оттам тлеещите още въглени и да ги възпламени отново с искрата на закъснялата си нежност.
 Но защо ли? Нима някога те му бяха необходими? Или той все още имаше нужда от безропотно подчинение, от постоянно обожествяване, за да задоволи изгладнялата си мъжка суетност с остатъците на едно някогашно благоговение. Сега, когато вече бе започнала да пълзи слана по слепоочията му.
 - Не се ли измори да галопираш през живота, а? Не ти ли омръзна амбицията  винаги да си на лов? - отправи един след друг като куршуми, въпросите, жената с онази язвителност в гласа, която бе последната ѝ опора, за да не я отнеме вълната на неудържимата безнадеждност.
- Твоята философия е жизнено устойчива. Да се оттеглиш от нея значи да си се отрекъл от реалността, което е равнозначно на смърт.
Към жените проявявам понякога известна настойчивост само и само заради удоволствието да почувстваш как ти се поддават, как нанасяш един подир друг успешни пробиви в преградата на непроницаемата сдържаност, която те сами издигат, сякаш за да се спасят от коварни домогвания и която всъщност се превръща в тяхно проклятие. Любовта започва и завършва с измами. Повярвай ми, животът е пълен с грозни неща, с измамни, илюзорни неща. Трябва да се живее ден за ден, да се лови мига, да не се пропуска нито едно удоволствие.
 Жената разбра, че той не бе променил с нищо принципите на своето обезличено живуркане. Не бе срещнал в живота си онзи външен тласък, който щеше да пречупи тежката броня на равнодушието, да отвори ръждясалата врата на помислите му и да заличи оттам всички предразсъдъци.
- Помниш ли? Ти някога ми каза, че не можеш да изпитваш интимни чувства към мен, а желаеш да си останем просто духовни приятели. И аз се примирих с това. Аз, грешницата, която в сляпата си любов осъзнавах, че те желаех и плътски - като мъж.
  Тя внезапно прекъсна потока на думите си. Мислите ѝ се въртяха в шеметен кръг от искрени чувства към безочлива похот, от трепетна вяра към вулгарен цинизъм. Ето, че бе казала цялата истина. Бе признала величието на онази всепобеждаваща биология, която тя всячески се стремеше да надмогне с цената на крехките си копнежи и която все я притискаше, подобно на шамандура, в златната среда на чисто платоническото и чисто сластолюбивото.
- Прощавай, признавам, мъжката ми интуиция не зарегистрира подобно сексуално увлечение.
След тези думи, мъжът замълча. Трябваше да се концентрира, за да издържи на яростно проблясващите, подобно остриета на саби - мълнии в очите ѝ. Дори направи невероятно усилие, за да не сведе виновно ресници, да не издаде с нищо слабостта на човек, попаднал в погрешна посока. Гледаше я спокойно, хладнокръвно, решително с поглед, открит и прям, изчистен от пяната на всякакъв цинизъм.
- Ти отново не ме разбра. Ти никога не си ме разбирал и никога не ще ме разбереш. Аз желаех това сливане не като едно опростено любене, а като едно вълнуващо проникване един в друг, като едно преливане на телата, като един експресивен порив към една обладана плът, така близка до сърцето.
  Последните думи прозвучаха като шепот, който накрая изтъня и премина в безсилен съсък. Думите подсякоха коленете ѝ и той за първи път се изплаши от такава фанатизирана любов, от тази жена, която искаше сякаш да изпие кръвта му, да загребе с шепи сърцето му, да го уязви.
- Всъщност, това вече е минало. Струва ми се, че времето покри всичко. И цялото това наше приятелство, което бе само едно мъчително недоразумение, един нищожен фарс, зад който прикривахме истинската си същност. Тогава бях едно наивно и влюбчиво момиче. Ти знаеше това и умело го използваше в своя полза. Доставяше ти някакво злорадо удовлетворение, нали? Възможността да ме унижаваш, да ме тъпчеш те радваше. Ти ме въведе в един непознат свят на безмислена суета, на една празна игра на думи, свят напълно неразбираем и чужд като лунен пейзаж. И аз простинах от надигащия се от гърдите му хлад, от  липсата на светлина, от топло човешко присъствие.
- Не си права. Аз те уважавах и често мислех за теб. Но твоята логика не ми допадаше. Боях се да сеобвържа с твоята любов. Смятах я за моментно увлечение, което щеше да ми отнеме свободата със своята демоничност, да ме обвърже с дебелите въжета на отговорността. Ти не бе като онези лековерни момичета, които една след друга излизаха от леглото ми и после забравяха, че съществувам, които по различен начин изживяваха телесното. С тях е лесно да скъсаш без да ги травматизираш. Аз не можех да търпя магнетизма на една любов! Не поради свои лични съображения, а защото много бях лъган от жени, толкова обиграни, че бях завинаги имунизиран от тяхната вятърничава непостоянност. Изгубих доверие в любовта, изтървах я сред гънките на двуличието, престанах да се надявам, че тя някога ще ме ощастливи. Бях толкова самотен, изпразнен от всякакви илюзии. Аз просто исках да съхраня нашето приятелство. Ти бе толкова различна и странна. Нямаше нищо общо с онази надута пасмина, която самодоволно прекарваше вечерите по барове и дискотеки. Мислех си, че любовта е един трагичен метеор, който кръжи в орбитата на женската фантазия. Нечовешки жестоко е да надхвърлиш отношението си към жената, мярката на собствения си физически и интелектуален потенциал. Точно това би я убило. Би прозвучало като подигравка на клоун, играещ поредната заучена роля. Женската предпазливост е лабилна, фалшивите думи будят съмнение в началото, когато е още трезва, но после започва покорно да ти вярва.
- Да, несъмнено жените обичат да очакват. Колкото повече са пренебрегнати, толкова повече се увличат, нали? - продължи разговора жената, изказвайки своите предположения, с онзи израз на лицето, който събуди в мъжа подозрението, че тя крие нещо от него.
  Болка разкъсваше думите ѝ.
Като ранена птица тя се опитваше напразно, с последни сили да лети с някогашната си волност сред простора на мамещи копнения. Отдавна бе разбрала, че той не можеше да ѝ даде нищо от онова, от което тя се нуждаеше, затова не го осъждаше. Не бе сигурна дори в собственото си себеотричане, но как да промени нещата? Как да разбуди задрямалия вулкан в сърцето си, което с горчив скептицизъм съзнаваше несъвършенството на човешката природа.
 Изведнъж се усети натежала от мрачни предчувствия и съдбовни пророчества. Една безпределна умора от безкрайния маскарад на живота се стрелна като мъгла от кошмари и се сгуши в скута ѝ. Реалистичните ѝ предусещания докосваха истината, но тя, голата и немаскираната, носеше в пазвата си толкова нищета. Тя я раняваше с акумулираните си, събирани в продължение на години, познания за мъжа, когото сигурно все още обичаше, с онази очакваща неотстъпчивост, която я люшкаше между възторг и покруса. И тя се съпротивляваше, падаше и отново ставаше - решена докрай да издържи с достойнство на изкушенията. В дъното на страданието искаше да запази непокътнато влиянието на отрицателното - образът му такъв, какъвто го бе съградила с тухлите на разбитите си мечти. Пленителен и вечен, зърнат през нюансите на онова велико чувство, на което сме подвластни само веднъж в живота си, и което се стопява като метеор в звездното пространство. Но това нейно "вироглаво чувство" на недостойна упоритост и срамно изоставяне я притесняваше, разтърсваше и пораждаше сътресения във вътрешния ѝ мир. Макар, че се опитваше да се бори с проклетия си пиетет към невъзможното. Дали нямаше да има за нея някаква развръзка? Дори след толкова години раздяла, той не бе изгубил онази притегателна сила, с която бе я замаял в началото. Тя с изненада се улови, че дори не забелязва прошарените му слепоочия, бръчките, дълбоко врязани в изпотеното му чело. Сякаш се срещаха за първи път, като тогава. Нищо не се бе променило. Само дето погледът му бе изгубил онзи блясък на жизнерадост и душевна бодрост, който така очароваше. Но все пак тя обичаше в него красотата и прелестта, която той вече нямаше в очите на другите. Дали не бе една от онези луди, които не признават пораженията, когато им нанасят ударите на безконечно течащото време. Странно наистина - мислеше си с жестока ирония жената. Причинената болка не ни прави по-мъдри, а нейната сладост ни опиянява като отрова, която разяжда вътрешностите, но ние я поглъщаме доброволно, за да изпитаме удоволствието от самонараняването. Защото любовта е по-убийствена от омразата!
 Така бе унесена в размисли, че пак не успя да забележи как мъжът се приближи близо до нея. Толкова близо, че горещият му дъх я близна като нажежена лава.
  Изведнъж жената с несигурен жест на ексцентрична невъздържаност се притисна до масивното рамо на мъжа и замря в нямо очакване. Мъжът също притихна в недоумение, усетил като болезнено опарване неспокойния допир на деликатните ѝ пръсти. Не се възпротиви на този шокиращ всеотдаен жест, но се смути от безмълвния шепот на нервно потръпващите ѝ ръце. Обзе го натрапчиво чувство на лека боязън пред тази искрена голота, която го правеше толкова безпомощен и объркан. Кожата му гореше и се топеше в някакъв магмен кипеж от непознати чувства, като остро предизвикваха негодуванието на онзи слепец, който всеки носи в себе си като самоотрекъл се от парливите истини на живота плейбой. Внезапно го завладя странно предчувствие. Струваше му се, че ако жената неочаквано отдръпне ръката си, кожата му ще полепи по тези тънки, пулсиращи в романтичен унес пръсти, в които имаше толкова ненаситна алчност, трогателна нежност и тиха покорност.
  Подът под нозете му започна да се рони, сякаш се препъваше в гигантски канари от подвижни пясъци, които лепнеха по езика му и премрежваха погледа му. Неусетно крайниците му отмаляха в някакво особено чувство на безтегловност, някакво заскитано в безкрая забравено усещане.
Изпълзя от водовъртежа на страстите и очерта мъглявина от неуловими изживявания.
  Сърцето на мъжа заби учестено. Бузите на жената горяха като попарени и тя усети с цялото си същество цялото това нелепо положение. Разговорът от заразителен спор премина във вялост и колебливо секна. Отново и двамата потънаха в глухотата на своето мълчание, но този път разделени един от друг. Отново доловиха чрез смълчаните си сетива безмерно потръпващия силует на питащия и обвиняващ сумрак. Отново се почувстваха като двама дебнещи ловци, препъващи се в канари от предубеждения, надвесили се да постоплят измръзналите от недоверие пръсти над вече тлеещия огън на миналото. Чули отвън тъмната гора на инстинктите, воя на ветровете - висок и питащ прегракнал вик.
  Мъжът се направи, че не забелязва отказа ѝ и продължи с мълчаливо любопитство да я съзерцава. Дали се вглеждаше във вече обезцветените от напрягане очи, или погледът му се рееше хаотично из едно изпепелено минало?
"Защо се инатим, защо не отстъпим? - мислеше си безгласно мъжът. – И тогава да видим какво ще стане."
Макар обхванати от тревога, макар и смаяни, те все пак бяха достатъчно зрели и улегнали за всякакви емоционални трусове. Хора, загубили безвъзвратно безумствата на младостта. Сега и той и тя се давеха безумно в погледите си. Даваха си ясна сметка, че се изсилват от двете страни на една и съща врата, зад която знаеха, че и да проникнат, не ще намерят нито щастие, нито страдание, нито дори и необходимостта от тях. Отдавна тяхното безцелно приятелство бе уловено във фаталната мрежа на разминаването, защото човек никога не знае докъде може да се простре, защото никога не вижда оградата, защото винаги е загледан в друга посока. Основите проскърцаха в желание да рухнат и само прогнилите от влагата на времето подпори осуетяваха деградиращата им ерозия.
Нишките, които ги свързваха досега, бавно и решително се късаха една по една и губеха краищата си в безкраен лабиринт от отчуждения.
  Мъжът отново се усмихна с присъщата си естественост. Жената също отвърна с усмивка - стеснителна и неподправена, която рефлектира върху него като любовно ухапване. Но нейната усмивка маркира един последен напън. Опорочи цялата ефимерност на мига на раздялата, унищожи брутално целувката още в самия ѝ зародиш. Усмивката траеше прекомерно дълго и заприлича на едно неприлично хилене. Те се видяха като две малки ухилени марионетки, устремени към небитието. Тишината отново ги захлупи, и омагьоса като тъжна и всеопрощаваща мелодия, изтръгната от струнната лира на сърцето им, от бликащия извор на капещите от очите ѝ сълзи.
  Това ново терзание сломяваше жената. Най-вече с празнотата на еснафската си предпазливост. Мъжът пък разбираше по друг начин тишината и не желаеше да я наруши. Искаше му се да запомни този изчистен от всякакви преструвки миг. Страхуваше се да не го омърси с думи. С етикецията едно влудяващо бърборене. Но защо? Каква е тази внезапно изникнала потребност? Какво е това блъскане в агонизиращото изпаднало в несвяст, усещане на безвечност?
  Имаше и друг начин, по който биха могли да си говорят. И по друг начин искаше той да промълви : "И ти ли го усещаш, кажи? Разбираш всичко, нали?" Но вместо това, за свой ужас се чу да казва:
– Време е вече да си тръгвам. Доста се застоях. Стана късно. Нашето приятелство - заекна мъчително мъжът, сякаш искаше да намери точната дума - е нещо много хубаво, нали?
След това той облекчително въздъхна, като че ли бе свалил от плещите си неимоверния товар на едно дълго натрупвано и наслоявано с годините признание,
– Да, наистина, то се споделя искрено от моя страна. Знаеш ли, моят баща често ми казваше :"Запомни, мое малко глупаво момиче, истинска и чиста е онази любов, която не е консумирана." Тази, която кара жаждата ни никога да не се пресеква. Мигът, когато всички ние се готвим за скок. Останалото е...биология. За да консервираш приятелството, трябва да блокираш желанието си - каза вече на себе си жената и стана да го изпрати.
  Мъжът за сетен път се вгледа в нея. Повдигна с ръка тъжно отпуснатата надолу брадичка на жената и продължи:
- Съжалявам, наистина съжалявам, че всичко трябваше да свърши така. Но искам да знаеш, че ти никога нямаше да бъдеш щастлива с мен. Ти изискваш абсолютното. Затова винаги ще останеш едно неудовлетворено, малко момиче.
  Жената не отговори нищо, но се вгледа с някакъв бесен гняв в очите му.
"Ти ме наскърби. Не ни стигнаха силите, нали? Изплашихме се отново - мълвеше тя тайно в мислите си."
"Може ли наистина така да се разделим? Господи, какъв глупак съм.- отвръщаше в своите мисли мъжът."
"Ти ме наскърби, нарани ме - говореше хлипайки сърцето ѝ. - Защо наруши с неуместната си поява равновесието на така дълго регулираното спокойствие? Защо не си тръгваш, по дяволите? Пак ли се опитваш да ми даваш уроци? Не, този път няма да се хвана в тънките ти уловки. Върви си! О, не, не си отивай! Нима може всичко да свърши така? Все още  нищо не е загубено, все още нищо не се е променило. Нали? Ох, колко съм лоша! Остани! Но не, моля те, върви си! Не позволявам да се възползваш от настроението, от противоречието ми! Много добре знаеш, че няма да направиш нищо. Просто ще си отидеш. И аз ще приема срещата ни като един невъзможен, несъществуващ сън. Върви си. Ето, пак съм онази жена, която отегчена те посрещна на вратата."
  Ключалката тихо прищрака. Всичко свърши. Ножицата на времето прекъсна с трясък нишката на настоящето, което утре щеше да е един парлив спомен. Защото да помниш, не означава да изживееш повторно.
 Жената се хвърли с дива ярост върху дивана, зарови глава в меката възглавница и тръпки болезнено полазиха по цялото ѝ тяло. Спазъм присви вътрешностите ѝ, но тя бързо, с настървено озлобление, спря обземащото я ридание. Знаеше цената на отчаянието и безмислицата на сълзите. Взе наслуки една книга, за да разсее нарастващата буря на страданието. Премреженият ѝ поглед простена с болка - сред белотата на листа, като черно клеймо се открояваха следните редове:
  "Животът е онази единствена стръмнина посред мъртвите степи на отминаващото време, по което се катерим от невръстни до сетния си дъх, нарамили непоносимия товар на надеждата."
  Сълзите непокорно напираха в зачервените ѝ очи и се спускаха на бразди по бледите ѝ страни. Едва сега тя заплака, но не от някакво неочаквано романтично вълнение в безбрежността на нейните чувства. Бе станала практична до прозаичност. Бе изменила на себе си. Предала бе клетвата си при никакви обстоятелства да не отстъпва пред собствената си позиция. Валякът на сивата делничност бе погазил и овалял в прахта на ежедневието всичките ѝ възвишени пориви и стремления, бе ги принизил. Безпощадният механизъм на дните бе я победил с неумолимостта на своето коварно превъзходство. И тя успокоено лежеше в студените му обятия. А мечтата ѝ махаше с избледняла кърпичка някъде отвъд сълзата, капнала върху осквернената и никому ненужна...любов! Изведнъж намрази себе си и него. Съжаляваше за наивната си всеотдайност, за пропиляните уморителни флиртове и чувства. Жалеше себе си и него, но нищо повече не можеше да направи. Трябваха ѝ сили, за да покрие всичко с изсъхналата шума на забвението, за да запази само красив спомена за него. А той бавно отзвучаваше в подсъзнанието ѝ, като някакво несподелено чувство, което като далечен вик напомняше своето клето съществувание, но вече на отвъдния бряг на абсурдното!!!

P.S. Любовта ѝ бе като чертата на хоризонта. Все пътуваше към нея и все не можеше да я стигне. Но, може би само това бе хубавото в нея. Че бе само един вик по непостижимото. Една сълза по прекрасното, което за жалост почти никога не идва.

 

© Дияна Иванова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря ти,Диди!Прекрасно е...Дано само това дълго сбогуване да успее да внесе спокойствие и хармония в изтерзаната ти душа!
Предложения
: ??:??