Една безмислена изповед

Искам те... искам да бъда с теб... но е невъзможно. Аз и ти? Никога, не и в този живот. А е така трудно. Събуждам се с мисъл за теб и пак с мисъл за тебе заспивам, но и в съня не намирам покой - ти си дори там. Когато те няма, съм силна, казвам си „Всичко е временно, всичко ще мине, ще те отблъсна лесно...", но когато те видя... Когато си пред мен, сърцето ми се свива, когато погледна в тъмната бездна на очите ти - коленете ми се подкосяват, когато чуя да изричаш името ми - в гърлото ми сякаш засяда буца лед и нямам сила да ти продумам. Под прозореца спират много коли, но винаги познавам кога си ти (само ти караш така лудо или колата ти просто е раздрънкана... усмихна се, нали). На една ръка си от мен, а не мога да те докосна. Посегна ли към теб - ти се дърпаш като от огън... А ми трябва толкова малко - обвивам ръце около врата ти просто за да оправя яката ти, само и само да те докосна, се закачам с теб като малко дете, предизвиквам те за каквото и да е, дори да ми причиниш болка. За да получа малко от скъпоценното ти внимание се унижавах, като ти позволявах да ме обиждаш, а ти дори не разбра колко пъти ме нарани, не видя добре скритите ми сълзи - сълзи на болка, обида и безсилие... Не разбра колко ми струва да стоя пред теб, да гледам в очите ти и да се смея, докато вътрешно се разкъсвам. Някои неща завършват, без да са започнали, не можеш да загубиш нещо, което не е твое, нали? Или може? Ти и аз сякаш сме от различни светове, знам толкова много за начина ти на живот, а нищо за теб самия... Знам какви дрехи носиш, какъв парфюм ползваш, каква музика слушаш, дори точно кои песни слушаш, знам как караш колата си, знам колко е разхвърляна стаята ти.
Знам как започваш деня си, знам как дрънчат копчетата ти, когато се обличаш рано сутрин в тишината, знам с какъв замах си закопчаваш колана, знам как си оправяш прическата, знам как изглеждаш намазан с пяна за бръснене, знам каква пяна за коса ползваш... Всички знаят как изглеждаш „навън"- изтупан, направен... Аз знам как изглеждаш у дома, как изглеждаш след работа, как изглеждаш, когато кажеш „Луди ли сте, с тия дрехи из центъра?"... Всички знаят как изглеждаш „на градус", а аз знам как изглеждаш на другата сутрин... Знам кога излизаш, но не и къде, знам кога се прибираш, но не и с кого, знам какъв е телефонът ти, но не и с кого говориш, знам песничките, които си тананикаш, но не знам кому ги посвещаваш... Знам разни дреболии, забелязвам всички детайли, но не те познавам. Не знам какво мислиш, какво чувстваш, какво обичаш, от какво се страхуваш. Не знам кой си всъщност, знам само, че не си само това, което показваш. Дистанциран и потаен, една загадка, това си ти... Загадка, която не ми е писано да разбера. Мога само да гадая какъв си в действителност. Искам да ти кажа безброй неща, но дали има смисъл... Уморих се от глупости вече, докога така? Докога ще си правим номерца и двусмислени изреченийца, докога ще си пускаме „небрежно" някакви песнички, докога ще си играем на котка и мишка? Докато един от двамата се пречупи ли? Трябва ли да стигнем до ръба, за да се осъзнаем? Има един момент, от който няма връщане... Това е като... като увеселително влакче, човек се страхува, но все пак знае, че е хубаво и се качва, секунди преди да тръгне си мисли „Искам да сляза", но вече е късно... нещо такова се получава сякаш. Само дето от увеселителното влакче оставаш развеселен, а не с разбито сърце. Знам, че аз съм виновна, но не мога да се променя, такава съм - наранявам всички около себе си. Съжалявам за всичко... Ами ти? Ще ми кажеш ли по някакъв начин какво искаш, какво очакваш? Аз искам всичко това по някакъв начин да приключи, затова не мога повече да мълча и ти казвам всичко, макар че не знам как ще те погледна в очите, когато го прочетеш... Правила съм много глупости, преживяла съм доста, но никога през живота си не съм се чувствала толкова объркана и толкова... сега аз съм „Лошата". Винаги съм казвала, че човек се чувства виновен не когато нарушава границите, поставени от обществото, а когато прекрачи тези, които сам си е поставил - тогава най-много боли. Когато човек прави някакъв избор, поема и отговорност, носи си и последствията. Да, наистина, човек може да има всичко, стига да е готов да си понесе последствията. Но ако цената е болката на други хора, тогава струва ли си? Дали да се оставиш на желанията си, живеейки ден за ден, оставяйки другите да страдат или да се откажеш от всичко което искаш в името на друг човек и да страдаш скрито по неизживените си мечти? Ако и ти си задаваш такъв въпрос, значи ме разбираш... Дали да слушаш разума или сърцето си? Винаги съм премисляла нещата по милион пъти, винаги съм постъпвала „правилно", разумно, отговорно, както трябва. Отказвала съм се от много неща, но никога не съм се оставяла по течението. Когато по цяла нощ не спя, само се питам едно и също, само си повтарям какво трябва да направя, как трябва да сложа край на тази лудост, но една малка частица в мен се бунтува и недоволства, започвам да губя контрол. Свикнала съм винаги аз да владея ситуацията, но сега просто всичко ми се изплъзва, страхувам се от себе си... Знаеш ли, питам се как започна всичко, но не мога да се сетя... Първо си казвах, че си въобразявам, че е на шега, дори пред себе си не го признавах, после осъзнах до някаква степен сериозността на положението, но някак се сдържах, казвах си, че остава малко време, че ще се махна от тук... Идва ми да крещя и да хвърлям разни неща, идва ми като те видя или да те разцелувам, или да те шамаросам, или и двете... Никой не може да разбере какво ми е, никой не бива да знае как се чувствам, никой не може да ми помогне, не мога да си позволя да дам израз на този ураган от чувства, който бушува в мен... Борех се със себе си... Накрая ми е ясно, че и ти не си безразличен, ще го отречеш ли... Просто ми се иска да знам какво чувстваш ТИ, какво искаш...