Европейци сме ние, ама все не сме дотам

     България се намира в Европа и като част от нея, ние, българите, имаме правото да се наречем европейци. Териториално е така, но дали наистина притежаваме чертите на истинските европейци. Дали нравите ни, възпитанието ни и отношенията ни един към друг са цивилизовани и отговарят на тези, които трябва да бъдат в една модерна европейска държава. Нека се замислим и да се огледаме. И какво виждаме. Май нещо не е както трябва.

  Нека почнем още от сутринта, като тръгваме на училище или работа.

  Едвам успяваш да се натикаш в пълния автобус, който си чакал в студа до замръзване. А щом влезеш вътре, краката ти не са пощадени. Поне двама души успяват да се справят със задачата да те настъпят и дори не се извиняват. След броени минути получаваш и лакът в гърба от поредния натъпкал се в миризливото превозното средство. Слизаш щастлив, че си оцелял и поемаш с пълни гърди въздуха, който е със странен аромат на изгорели газове от миналия малко преди това петнадесетгодишен форд. Звучи почти по европейски, нали?

  Упътваш се към работното място или училището и съсредоточено крачиш напред. Премисляш как ще ти мине денят. Да, но не всички са в този ден на работа. Внезапно облак прах се посипва върху главата ти. О, боже, казваш си ти! Какво става? Вдигаш поглед нагоре, но се оказва, че всичко си е наред. От балкона на третия етаж на кооперацията, покрай която минаваш, едрогърдеста дама изтърсва усърдно китеника си. Иска ти се да се развикаш. И почти си го направил, но май няма смисъл. Жената явно няма прахосмукачка, а иска  да ù е чисто вкъщи и полага активни усилия за това. Все пак нали е европейка?

  И ето след часове учене или работа идва време за обяд. Пред близкото павилионче за дюнери се нарежда опашка. Иска ти се да задоволиш глада с вкусна храна, пак по „европейски“. И тъкмо вече е дошъл редът ти, и пред теб застава як младеж. Избутва те и си поръчва храна с доста пикантна заливка. Ти поглеждаш смирено, но не ти се иска да се караш и да си разваляш настроението точно преди обяд. Едровратият плаща и захапва в движение дюнера, от който потича мазен сос. Е, все още и за теб има надежда да се нахраниш, почти по европейски.

  Време е вече да се прибираш вкъщи. Но проблемът е, че трябва да минеш през близкия подлез. Уж наскоро са му правили ремонт, но някой предвидлив българин вече е успял да отмъкне за свои цели една от металните решетки на земята. Важното е, че осветлението работи и може да си спокоен, че няма да се спънеш в тъмното, или да се заплетеш в кабела, висящ от лампите, както преди месец. Все пак европейска страна сме. Трябва и ние да се чувстваме хора.

   Вече влизаш във входа на блока. Тези дни комшията от долния етаж монтира домофоните. То половината от съседите изобщо не дадоха пари. Всеки си знае защо,  но ако беше наета фирма за инсталацията, щеше да струва много скъпо и никой нямаше да има домофон. А нали трябва да имаме такива, все пак сме европейци, цивилизовани хора.

  И така, все едни такива дребни или по-едри „европейски” неща, които ни се случват и ни разнообразяват живота.

  Та мъчим се да се правим на европейци в собствената си страна, така, както ние си можем. Много ни се иска да сме като тях. Иска ни се нашите родители да получават заплати като тях. Да ни е чисто и уредено като в Европа. Да можем да се возим в редовен и хубав градски транспорт. Да имаме уредени жилища. Но каквото и да правим, все нещо не е както трябва. Все си го правим по нашия си, български начин. Така, както си ни е удобно, без мисъл за другия. Само за нас си. А може би трябва заедно да се постараем да създадем това, от което всеки от нас има нужда. Да бъдем по-толерантни един към друг, да се уважаваме, да си помагаме. Не е нужно чак толкова голямо усилие. И тогава може и да се почувстваме по различен начин, като европейци.