Генезис на едно политическо самоубийство.

Писано е малко преди последните избори :)

Модерното, не чак толкова модерното и първобитното ни общество е на кръстопът и трябва да реши на къде да поеме. Изборите са няколко на брой: Дясно, централно, централно в ореха или ляво... Ако оставим настрани факта, че независимо от направения избор – все назад вървим, то ще установим, че най-интересните табели, рекламиращи политическите дестинации, се намират на левия път, но нека караме поред. Ако сме хора седящи леко в страни от този кръстопът, няма начин да не забележим няколко типа пътници. Има едни, които неспирайки своето подскачане свиват в дясното отклонение, което се рекламира от мургава статуя посочила властно с пръст „правилната” посока. Пътьом се изплювят в крайното ляво и заминават псувайки на майка всичко, което шава в онази посока.

Веднага след това се задава една разнородна групичка съставена от омърлушени хора с буден, но отчаян поглед, ентусиазирани младежи, жадни да погълнат още малко от хумористичните цитати на своя униформен кумир и яки момчета с празни погледи. Всички обаче си приличат по едно нещо – не им стига къде акъл, къде воля, къде желание да свият и продължават право напред под сянката на величествени обещания и приказки на едро.

Половин час по-късно, тъкмо сме задрямали от скука, когато ни събужда дрънчене на вериги и цветиста турска и циганска реч... Задават се помаци, роми и турци, оковани във вериги и обръчи, толкова стегнати около тях, че горките не могат да помръднат и се забиват централно в ореха. Един по един се смачкват и някак си на шега се сливат в ореха а на ореха кацнал един сокол и брои: „1, 2, 3, 4... 10... 100. Значи сто по 123 секции – 700 хиляди – чудесно!”. Ние – простите наблюдатели на тази безумно странна сцена се споглеждаме, останали без думи и се питаме къде се е чуло и видяло сокол да говори... Но не ни остава много време за чудене, защото се задава последната групичка – обезумяла червена тълпа размахваща огромни брадви с които троши по разни макети на комбинати, предприятия и летища и вика, че не били те а някой дето се казвал Бойкостов, но ние сме толкова стреснати, че малцина им се връзват на приказките... Другите поклащаме глави усъмнени в достоверността на приказките им. И когато по всяко отклонение беше тръгнала принадлежащата му тълпа дойде време и ние – наблюдателите да поемем по своя път. Малък, направо пренебрежителен процент от нас реши да последва откачените дървари тръгнали в ляво, но това е много в сравнение с бройката, която пое централно в ореха... Само няколко души, които бяха лично посетени от сокола се забиваха челно в него. Доста хора искаха да поемат вдясно, но им се стори глупаво да подскачат и да плюят и провлачиха крак по централния път заедно с по-голямата част от наблюдаващите, които бяха решили, че е по-добре да се посмеят, отколкото само на тях да им се подиграват... А и им беше писнало да скачат и да размахват брадви. За ореха и дума не ставаше, но мнозина се чудеха, защо хората с брадвите не го бяха отсекли, така и така бяха до него.

В крайна сметка и аз си избрах път и тръгнах... След мен останаха много хора с високо самочувствие, които смятаха, че те са над тези неща и, че никой път не е достоен за тях. Те бяха твърдо решени да останат на този кръстопът следващите 4 години, мислещи си, че на някой му пука за тяхната висока интелектуалност, свеждаща се до елементарен инат.