Глас в пустиня? Надявам се, че не!
2 мин за четене
Вече няма наборна военна служба в България. Колкото и на ниско ниво да е паднало обучението в казармата през последните няколко години, все пак беше нещо, някакъв минимум, който да изгражда поне елементарно ниво на физическа култура. От сега дори и това няма да съществува. Този фактор в съчетание с никаквото или почти никакво физическо възпитание в детските градини и училищата (с изключение на единичните случаи на учители ентусиасти) формира масовото ниво на физическата култуна (по-скоро некултура) на нашата нация.
От този момент всичко опира до личното желание на всеки един индивид за движение и спорт. Тук виждам ролята на спортните треньори като цяло и инструкторите по бойни изкуства/спортове в частност, ролята да събудим и запазим често съвсем крехкото желание на младите хора на България за движение, за лично физическо усъвършенстване. В повечето случаи това желание възниква спонтанно и трае съвсем кратко потъвайки в грижите на всекидневието, а от тези които все пак "влезнат в залата" огромен процент се отказва почти веднага. Ние, треньорите, толкова сме свикнали с този процес, че вече даже не забелязваме тези хора, които не оставят никаква следа след себе си в спорта/изкуството.
Колкото повече се задържи някой при нас, толкова повече започваме да му даваме от себе си и съответно толкова по-предадени и разочаровани се чувстваме, когато прекратят заниманията си, често гордо кичейки се с времето прекарано в залата, отличия и степени.
Веднъж се сбих в час по физическо, докато играехме баскетбол. След като ни разтърваха учителката (която все още много уважавам) се опита да ни респектира с думите: "И внимавайте, защото имам жълт колан по карате!" Тогава ми стана малко смешно, защото вече бях с по-висока от тази степен, а сега осъзнавам, че всъщност не е имала жълт колан по карате и сега го няма. Някога е покрила тази степан, но я има само в структурата на бойните изкуства и веднага щом се върне в залата пак ще я има, но не по-рано...
Някои хора остават много дълго време в избраната дисциплина, постигат високи резултати, завоюват отличия, покриват сериозни степени... и изведнъж спират на пръв поглед без никаква основателна причина (поне от моя гледна точка). Не зная как е при вас, но аз всеки път се депресирам, когато разбера за поредния черен пояс, който вече не тренира. Някак го усещам като загуба за спорта/изкуството като цяло, особено ако оценявам въпросния индивид като по-добър от мен.
Всеки прекарал много години в избраната от него дисциплина и въпреки натиска на ежедневието му, продължава да тренира редовно, да се усъвършенства, да вдъхновява и мотивира други трениращи, да преподава знанията си, без значение колко много или малко са те, е заслужил искреното ми уважение. Ако Ти, който четеш това, си от тези хора - знай, че аз много те уважавам и искам да ти кажа: Не се отказвай! Без значение каква дисциплина си избрал, дали я наричаш "спорт" или "изкуство", просто продължи напред, защото прекалено много спряха!
А към всички останали имам една молба - Моля ви, не спирайте да се движите! Без значение как точно - от зверски тежките тренировки в залите до футбола, който играете с приятели всяка неделя... Просто не спирайте. Трябва ви съвсем малко желание и още по-малко постоянство.
От този момент всичко опира до личното желание на всеки един индивид за движение и спорт. Тук виждам ролята на спортните треньори като цяло и инструкторите по бойни изкуства/спортове в частност, ролята да събудим и запазим често съвсем крехкото желание на младите хора на България за движение, за лично физическо усъвършенстване. В повечето случаи това желание възниква спонтанно и трае съвсем кратко потъвайки в грижите на всекидневието, а от тези които все пак "влезнат в залата" огромен процент се отказва почти веднага. Ние, треньорите, толкова сме свикнали с този процес, че вече даже не забелязваме тези хора, които не оставят никаква следа след себе си в спорта/изкуството.
Колкото повече се задържи някой при нас, толкова повече започваме да му даваме от себе си и съответно толкова по-предадени и разочаровани се чувстваме, когато прекратят заниманията си, често гордо кичейки се с времето прекарано в залата, отличия и степени.
Веднъж се сбих в час по физическо, докато играехме баскетбол. След като ни разтърваха учителката (която все още много уважавам) се опита да ни респектира с думите: "И внимавайте, защото имам жълт колан по карате!" Тогава ми стана малко смешно, защото вече бях с по-висока от тази степен, а сега осъзнавам, че всъщност не е имала жълт колан по карате и сега го няма. Някога е покрила тази степан, но я има само в структурата на бойните изкуства и веднага щом се върне в залата пак ще я има, но не по-рано...
Някои хора остават много дълго време в избраната дисциплина, постигат високи резултати, завоюват отличия, покриват сериозни степени... и изведнъж спират на пръв поглед без никаква основателна причина (поне от моя гледна точка). Не зная как е при вас, но аз всеки път се депресирам, когато разбера за поредния черен пояс, който вече не тренира. Някак го усещам като загуба за спорта/изкуството като цяло, особено ако оценявам въпросния индивид като по-добър от мен.
Всеки прекарал много години в избраната от него дисциплина и въпреки натиска на ежедневието му, продължава да тренира редовно, да се усъвършенства, да вдъхновява и мотивира други трениращи, да преподава знанията си, без значение колко много или малко са те, е заслужил искреното ми уважение. Ако Ти, който четеш това, си от тези хора - знай, че аз много те уважавам и искам да ти кажа: Не се отказвай! Без значение каква дисциплина си избрал, дали я наричаш "спорт" или "изкуство", просто продължи напред, защото прекалено много спряха!
А към всички останали имам една молба - Моля ви, не спирайте да се движите! Без значение как точно - от зверски тежките тренировки в залите до футбола, който играете с приятели всяка неделя... Просто не спирайте. Трябва ви съвсем малко желание и още по-малко постоянство.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стоян Вихронрав Все права защищены
