Aug 29, 2008, 2:39 PM
Глас в пустиня? Надявам се, че не!
2 мин reading
Вече няма наборна военна служба в България. Колкото и на ниско ниво да е паднало обучението в казармата през последните няколко години, все пак беше нещо, някакъв минимум, който да изгражда поне елементарно ниво на физическа култура. От сега дори и това няма да съществува. Този фактор в съчетание с никаквото или почти никакво физическо възпитание в детските градини и училищата (с изключение на единичните случаи на учители ентусиасти) формира масовото ниво на физическата култуна (по-скоро некултура) на нашата нация.
От този момент всичко опира до личното желание на всеки един индивид за движение и спорт. Тук виждам ролята на спортните треньори като цяло и инструкторите по бойни изкуства/спортове в частност, ролята да събудим и запазим често съвсем крехкото желание на младите хора на България за движение, за лично физическо усъвършенстване. В повечето случаи това желание възниква спонтанно и трае съвсем кратко потъвайки в грижите на всекидневието, а от тези които все пак "влезнат в залата" огромен процент се отказва почти веднага. Ние, треньорите, толкова сме свикнали с този процес, че вече даже не забелязваме тези хора, които не оставят никаква следа след себе си в спорта/изкуството.
Колкото повече се задържи някой при нас, толкова повече започваме да му даваме от себе си и съответно толкова по-предадени и разочаровани се чувстваме, когато прекратят заниманията си, често гордо кичейки се с времето прекарано в залата, отличия и степени.
Веднъж се сбих в час по физическо, докато играехме баскетбол. След като ни разтърваха учителката (която все още много уважавам) се опита да ни респектира с думите: "И внимавайте, защото имам жълт колан по карате!" Тогава ми стана малко смешно, защото вече бях с по-висока от тази степен, а сега осъзнавам, че всъщност не е имала жълт колан по карате и сега го няма. Някога е покрила тази степан, но я има само в структурата на бойните изкуства и веднага щом се върне в залата пак ще я има, но не по-рано...
Някои хора остават много дълго време в избраната дисциплина, постигат високи резултати, завоюват отличия, покриват сериозни степени... и изведнъж спират на пръв поглед без никаква основателна причина (поне от моя гледна точка). Не зная как е при вас, но аз всеки път се депресирам, когато разбера за поредния черен пояс, който вече не тренира. Някак го усещам като загуба за спорта/изкуството като цяло, особено ако оценявам въпросния индивид като по-добър от мен.
Всеки прекарал много години в избраната от него дисциплина и въпреки натиска на ежедневието му, продължава да тренира редовно, да се усъвършенства, да вдъхновява и мотивира други трениращи, да преподава знанията си, без значение колко много или малко са те, е заслужил искреното ми уважение. Ако Ти, който четеш това, си от тези хора - знай, че аз много те уважавам и искам да ти кажа: Не се отказвай! Без значение каква дисциплина си избрал, дали я наричаш "спорт" или "изкуство", просто продължи напред, защото прекалено много спряха!
А към всички останали имам една молба - Моля ви, не спирайте да се движите! Без значение как точно - от зверски тежките тренировки в залите до футбола, който играете с приятели всяка неделя... Просто не спирайте. Трябва ви съвсем малко желание и още по-малко постоянство.
От този момент всичко опира до личното желание на всеки един индивид за движение и спорт. Тук виждам ролята на спортните треньори като цяло и инструкторите по бойни изкуства/спортове в частност, ролята да събудим и запазим често съвсем крехкото желание на младите хора на България за движение, за лично физическо усъвършенстване. В повечето случаи това желание възниква спонтанно и трае съвсем кратко потъвайки в грижите на всекидневието, а от тези които все пак "влезнат в залата" огромен процент се отказва почти веднага. Ние, треньорите, толкова сме свикнали с този процес, че вече даже не забелязваме тези хора, които не оставят никаква следа след себе си в спорта/изкуството.
Колкото повече се задържи някой при нас, толкова повече започваме да му даваме от себе си и съответно толкова по-предадени и разочаровани се чувстваме, когато прекратят заниманията си, често гордо кичейки се с времето прекарано в залата, отличия и степени.
Веднъж се сбих в час по физическо, докато играехме баскетбол. След като ни разтърваха учителката (която все още много уважавам) се опита да ни респектира с думите: "И внимавайте, защото имам жълт колан по карате!" Тогава ми стана малко смешно, защото вече бях с по-висока от тази степен, а сега осъзнавам, че всъщност не е имала жълт колан по карате и сега го няма. Някога е покрила тази степан, но я има само в структурата на бойните изкуства и веднага щом се върне в залата пак ще я има, но не по-рано...
Някои хора остават много дълго време в избраната дисциплина, постигат високи резултати, завоюват отличия, покриват сериозни степени... и изведнъж спират на пръв поглед без никаква основателна причина (поне от моя гледна точка). Не зная как е при вас, но аз всеки път се депресирам, когато разбера за поредния черен пояс, който вече не тренира. Някак го усещам като загуба за спорта/изкуството като цяло, особено ако оценявам въпросния индивид като по-добър от мен.
Всеки прекарал много години в избраната от него дисциплина и въпреки натиска на ежедневието му, продължава да тренира редовно, да се усъвършенства, да вдъхновява и мотивира други трениращи, да преподава знанията си, без значение колко много или малко са те, е заслужил искреното ми уважение. Ако Ти, който четеш това, си от тези хора - знай, че аз много те уважавам и искам да ти кажа: Не се отказвай! Без значение каква дисциплина си избрал, дали я наричаш "спорт" или "изкуство", просто продължи напред, защото прекалено много спряха!
А към всички останали имам една молба - Моля ви, не спирайте да се движите! Без значение как точно - от зверски тежките тренировки в залите до футбола, който играете с приятели всяка неделя... Просто не спирайте. Трябва ви съвсем малко желание и още по-малко постоянство.
© Стоян Вихронрав All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
За съжаление от тия момчета след нас няма да се получат волеви хора,търсят само по-бързия и по-лесния(най-често външен)резултат и се отказват бързо - без значение постигнали ли са го или не.Но системата е такава сега - стремеж към бързо и лесно забогатяване,лесни жени(мъже),безтрудностно(и безсмислено разбира се)образование.Аз лично преминах от бойни изкуства(от 11 до 15годишен) към фитнес с бодибилдинг насоченост и така... вече 12 години.Независимо от работа,учене,забавления или каквото и да е.Комбинацията между дух и тяло е много важна.Много хора наблягат едностранчиво в едната посока.За всички,които я поддържат в хармония със силна воля - уважение и от мен!
-
"От този момент всичко опира до личното желание на всеки един индивид за движение и спорт."
е тука е разковничето ... обаче както пишеш по лесно е да си пиеш бирата някъде ...
преди години 2003 (грубо ) ... бе бяхме тайфа момчета нямахме пари(в случая не е просто извинителен аргумент а факт ) ходехме първо на едни лостове в близкото училище ... трудно ни беше ... но се инатихме ... почнахме да свикваме да извършваме различни упражнения там ... но някои не идваха ... направихме си после зала в гараж ни ... имахме си всичко вътре ... две лежанки, скрипец, боксова круша , успоредка ... и се събирахме маса народ там ... отивах сутрин към 11 и после през грубо два часа идваха групички по 2-3 трима познати и приятели правехе си тренировките си и... бе беше готино ... всеки беше амбициран ... да напрпави нещо различно от това да се скапва в някое кафене на центъра ... или в компютърен клуб ... трудно ни беше дори зимата на -15 сме тренирала на отворена врата на гаража ... но всеки имаше желание беше запален ... ... имаше и такива които почваха с изречението - " добре бе какво трябва да си купя , какви хапчета за да почна да вдигам " ... и после и не идваха в нашата импровизирана зала ... когато ме видят някъда после пака така - " а ще почвам аз ..ще почвам " ...
а пък как ми липсват мачовете в училищата ... празни са сега игрищата ... не знам ... като дете съм бил постоянно в движение (сега работата ми е такава ) ... различни видове спорт , непрофесионално ... но просто обичахме да се движим ... и да ти кажа по наше време никой не го беше еня да те задържи да тренираш нещо ..дори да те открие ... просто такъв беше периодът ... нямаше бази ..нямаше нищо ... ( то и сега не знам дали има ) но пак ще повторя както си го написал ...
"...всичко опира до личното желание на всеки един индивид за движение и спорт."
П.П. извинявай за дългия коментар ... но просто много пъти и аз съм се възмущавал на "обездвижването " на хората -
Не бих казал, че не се занимават. Влизат в залите, но много от тях не могат да продължат - просто нямат постоянството да тренират. Искат да платят и да получат готовия продукт (примерно добро тяло), а не става така - трябват постояни и сериозни (и не чак толкова сериозни) тренировки. Обаче не е забавно да се потиш в залата, като можеш да пиеш бира с приятели...
-
За съжаление е така, днешната младеж не се занимава със спорт, аз лично съжалявам сега, че не съм се занимавала, понеже съм израстнала в малък град. Смятам, че трябва да се подаде ръка на младия човек.
-
Здрав дух в здраво тяло - какво повече му трябва на човек
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
