Хора със стъклени души

Прозрачни хора, в чиято стъклена душа плува черна капка отрова. Прозрачни хора, чиито устни шептят клетви, а сърцето им остава студено. Прегърнати, слети в едно безформено цяло. От ужас настръхнали, че са смъртни. Животът е предизвикателство как да летиш и падайки долу да не се счупиш. Стъклени души, размити в лава. Където утре започва от днес. Прозрачни хора, отразяващи черна светлина. Всред сгради, улици и трамваи те се лутат в живот на еднодневки. По призрачните им стъпки никнат лалета, кактуси и макове. Никне канабис за развеселяване на опустелите им души. Никне умората от отчаянието. Защото е тъжно да си самотен и клиширан. Да плачеш, когато си тъжен. И когато си тъжен да си нещастен. Да си нещастен, че ти нямаш, а другите имат малко по-голямо парче земя за гроб. Тъжно е. Човек със стъклено крехка душа, гледащ бръчките на лицето си и осъзнаващ, че остарява. Младостта е зелена и понякога бурна. Прозрачен човек сливащ се напълно с обществото. Това съм аз. Това са и другите. Моето лице е в сянка, а в стъклената ми душа се рее огромна смолисто черна капка отрова. В поглед навътре към себе си аз я откривам. И тя набъбнала излиза от клепките, ноздрите и ушите ми. Упоена от сладостната болка, сядам на земята и сълзя от болка. После се чувствам пречистена и успокоена. Спирам да гледам вътре в себе си. Страх ме е да надзърна в по-дълбоките кътчета на стъклената си душа, за да не осъзная какво и защо съм. Обществото е убежище за наранени прозрачни хора с маски на лицата, които искат да са длъжни да бъдат добри. Дълбоко вътре в тях детето иска да лети. Да превзема нови хоризонти. Да тича след падащи звезди , да бъде опитомено и приласкано. Но стъклото трудно може да бъде стоплено. То блести диамантено красиво. Но е само стъкло с потайни гънки, в чиито прозрачни пазви се крият страхове и желания. Прозрачните хора оголват неискрените си души. Усмихват се загадъчно и копнеят за съвършенство. После побягват и се сливат в потока на ежедневието. Щастливи, че тягостната празнина в гърдите им не се вижда. След дълги дни на умора тялото им посивява. Те стават сиви и още по-незабележими. Детето в тях просто заспива.
Може би прозрачните хора са били създадени, за да се калят в ежедневието. Да станат твърди и красиви като диаманти.