Игнатий Антиохийски (ок. 35 – ок. 110 г.)

„Кръвта на мъчениците е семето на нашата вяра.“ Тези думи на Тертулиан отекват през вековете, за да отправят погледа на търсещия истината към една от най-величествените картини, която може да бъде съзерцавана в галерията на човешката история – картината на саможертвата в името на разпространението на Благата вест за Божия Син Исус Христос. В сегашния свят, пропит от мрака на неверието и упадъка на моралните ценности, видът на мъченическата кръв сякаш повече от всякога притежава способността да разпалва огъня на вярата; защото в пламъка на страданието на тези, които избират до сетния си дъх да почитат Божия Син, и животът и смъртта носят полъх от вечността.

Кръвта на Игнатий Антиохийски, пролята на арената в Рим, е именно такъв верен „свидетел“ за истинността на нашата вяра. Всичко, което ни е известно за епископа на Антиохия, от думите му на насърчение и наставление до мъченическата му смърт продължава да вдъхва увереност, че само Бог е велик и единствено за Него си струва и да се живее, и да се умре. Но какво всъщност знаем за знаменития епископ на Антиохия? Налице ли е достоверна информация за този мъченик; информация, която успешно преминава времевото разстояние от почти две хилядолетия, за да стигне до наши дни?

Данните за живота на Игнатий получаваме най-вече от седемте послания, които той пише на път за Рим (окован във вериги), и които адресира до шест църковни общности и до епископа на Смирна Поликарп. Също така налична е и информация за смъртта на Игнатий. Тя достига до нас чрез запазено известие, писано от християни от Рим, които стават преки свидетели на последните часове на епископа от Антиохия.

Писмата на Игнатий са изключително ценни исторически документи, защото не само разкриват богословските убеждения на църковния отец, но и хвърлят светлина върху няколко изключително важни проблема, пред които ранната църква е била изправена. Страстта, с която възрастния епископ пише посланията към християните от Ефес; Магнезия; Трали; Рим; Филаделфия; Смирна и към Поликарп, разкрива апостолското бреме на Игнатий. Той е загрижен за единството на църквата до степен, в която сблъсъкът с опонентите му става неизбежен.

Можем да разберем по-ясно причината за избора на темите, които епископът на Антиохия решава да адресира в своите послания, само ако вникнем в контекста на онзи исторически момент. Църквата, веднага след смъртта на апостолите на Христос, е изправена пред множество предизвикателства; врагове отвън – гонения от страна на римските власти; опасности отвътре – възникването на множество лъжеучения и практики, разрушаващи единството на общността; липса на разпознаваема йерархична структура като възможен начин за справяне с вътрешните недоразумения и т.н. Ето защо, на път към своята мъченическа смърт, Игнатий се чувства длъжен да заяви пред църковните общности своята позиция по тези, и други важни въпроси.

От почти всички послания на епископа на Антиохия става ясно, че в своето служение той се сблъсква най-вече с две групи лъжливи учители: 1. юдействащи вярващи, които на пръв поглед приемат авторитета на Новия Завет, но изискват от християните да се придържат към еврейски практики като спазване на съботата, обрязване и др.; 2. докетисти, които смятат, че страданието на Исус на кръста е само привидно; Христос само изглежда като човек, но човешката му същност е илюзия.

Игнатий неуморно се противопоставя на тези две лъжи, които той правилно отчита, че са пагубни за църквата. Знаменитият епископ огнено декларира, че Новият Завет е изпълнението на Стария Завет и изрично обръща внимание на факта, че Христос дойде в плът, за да пострада за нас. Вярата в Христовите страдания, смърт и възкресение са причината да имаме вечен живот. Увещавайки верните на Бог свои братя Игнатий заявява, че ако Христовата смърт е формална, а не истинска, то собствените му страдания и готовността му да жертва живота си за Исус всъщност ще са безсмислени.

Интересен акцент в посланието на Игнатий към християните от Рим е свързан с опасенията му, че местната общност може да се опита да ходатайства пред властите за отмяна на смъртната му присъда. Епископът на Антиохия призовава своите братя в Христа да не търсят възможност да го лишат от мъченическа смърт. Той пише следното: „Аз съм Божието жито и нека зъбите на дивите зверове ме смелят, за да мога да се превърна в чист Христов хляб. Нека огън и кръст; нека диви зверове; нека разкъсвания и счупвания на кости; нека разчленяване на тялото и нека всички ужасни мъки на дявола да дойдат върху мен, само да достигна до Исус Христос.“

Информацията относно основанията за осъждането на Игнатий е достатъчно оскъдна, за да можем да твърдим със сигурност какво всъщност се е случило на съдебния процес. Знае се, че по времето на император Траян гонението срещу вярващите не се извършва поради изповядване на името на Христос, а защото се смята, че християните притежават разрушителна, окултна сила, упражнявана чрез зловещи магически ритуали като ядене на бебета, извършване на кръвосмешение и др. Една от хипотезите е, че Траян държи отговорен Игнатий за силното земетресение, което се случва в дните преди бъдещия мъченик да бъде арестуван.

Според други източници обаче, Траян осъжда Игнатий поради отказа на епископа на Антиохия да принесе жертви на езическите идоли, които императорът издига в чест на победата на римската армия над скити и даки. Процесът срещу Игнатий завършва по следния начин: „Тогава Траян произнесе присъдата: „Ние заповядваме Игнатий, който потвърждава, че носи в себе си Този, който е разпнат, да бъде вързан от войниците и да бъде отведен в големия град Рим, където да бъде погълнат от зверовете, за удовлетворение на народа.“ Когато светият мъченик чу тази присъда, той извика с радост: „Благодаря Ти, Господи, че ми оказваш честта да разкрия съвършената си любов към Теб като позволи да бъда вързан с железни вериги като Твоя апостол Павел.“ След като говори така, той с възторг обви веригите около себе си; и когато се помоли за църквата и със сълзи я препоръча на Господа, той беше оставен на дивашката жестокост на войниците, които го поведоха като избран овен, водач на добро стадо, за да бъде отнесен в Рим, където да послужи за храна на кръвожадните зверове.“

Игнатий е добре познат сред християните в региона. През целия му път, докато е ескортиран от римските войници, група вярващи го придружават от град на град. По неизвестни причини пътуването е прекъснато в Смирна (съвременен Измир, Турция). Игнатий е приет изключително сърдечно от местните християни и техният епископ Поликарп, който също след няколко години ще прослави Господ с мъченическа смърт. В Смирна епископът на Антиохия пише част от посланията си към църквите.

Желанието на Игнатий да стане мъченик е свързано и с разбирането му за единение с Христос. Според възрастния епископ да бъдеш съвършен Господен ученик означава да подражаваш на Христос и в неговите страдания. Не веднъж в посланията, които пише към църквите Игнатий разкрива, че е несъвършен, защото все още не е подложен на изпитанието на мъченичеството. По време на пътуването си до Рим, той най-накрая „става ученик“. Ето защо големият му страх е, че вярващите от Рим ще се опитат да поискат помилването му от императора и така ще осуетят желанието му да свидетелства за Господ със смъртта си.

Когато пристига в Рим, Игнатий веднага е отведен, вероятно в Колизеума (за точното място на екзекуцията му историците нямат единна позиция). Малко преди края на кървавите зрелища, които император Траян организира, епископът на Антиохия е изведен на арената, където не след дълго е разкъсан от диви зверове. Малкото останки от тялото му са събрани от местните християни, обвити са в лен и изпратени в Антиохия.

„Кръвта на мъчениците е семето на нашата вяра.“ Думите на Тертулиан отекват през вековете, за да отправят погледа ни към една от най-величествените картини, която може да бъде съзерцавана в галерията на човешката история – картината на саможертвата в името на разпространението на Благата вест за Божия Син Исус Христос. В сегашния свят, пропит от мрака на неверието и упадъка на моралните ценности, видът на мъченическата кръв сякаш повече от всякога притежава способността да разпалва огъня на вярата; защото в пламъка на страданието на тези, които избират до сетния си дъх да почитат Божия Син, и животът и смъртта носят полъх от вечността.