На първо място, това, което пречи на образователния процес, е учебната програма, която явно не е съобразена с това как прекарваме свободното си време. Мнозина тийнейджъри четат книги и си струва дори да ги споменем поименно заради това, но не можем да отречем, че те са малцинство сред нас. Останалите киснем в Интернет, в кафета, или в Интернет-кафета. Тъжно, но факт.

Още по-тъжно е, че има много малко предмети, които да заинтригуват човек с такива интереси. Теоретично би ни допаднала информатиката, ако не ни учеха как да създаваме програми, които никога няма да проработят (имам предвид Qbasic), или може би литературата, ако не брояхме запетайките в “Под Игото”. Въпреки че системата все още е в процес на развитие, е отвратително да наричат резултатите от този растеж (нас) “грешки на растежа”. Това са поколенията ’88; ’89; ’90, не дай Боже и нататък. Аз самият съм роден в деветдесета година и досега в системата бях свидетел на какво ли не. И най-вече на безразличие. С какво друго се отглежда поколение на наркомани, алкохолици и момичета с лек нрав, освен с това?

Тук идваме до най-важния проблем –

“Ху кеърс” – На кого му пука?

Ние, родените в паметните години след 88-ма, трябваше сами да разберем що е отговорност. Виждахме родителите си да се връщат от работа късно, да печелят малко и да висят по опашки. После виждахме други хора винаги да са доволни и да се возят на шейсет сантиметра от земята – това бяха мутрите. Тогава ние решихме от коя страна на барикадата да сме – и сега едва започваме да жънем каквото ни беше посято.

Вероятно нямахме уважение към плода на труда на “наште”, които от работа нямаха време да ни попитат за школото, но пък от кого да го видим? Ако половината живеят добре, карат лъскави коли и парадират с безотговорността и неуважението си към обществото (това са “червените”, а по-късно и “фараоните”), а другата половина се бъхтят на три работни места за една трета от същите пари, е ясно какво решихме за себе си. Тъмната страна е силна у нас и влиянието й постоянно се засилва.

“Ху кеърс” – Втори дубъл.

След това открихме и школото като начин да бъдем безотговорни. Първо бяха “леките” престъпления – идване без домашно; говорене в час; драскане по чиновете и прочие такива лоши работи. После стана така, че започнахме да чуваме от учителите израза “То си е за твоя сметка”. Много сметки натрупахме оттогава досега, защото този израз се превърна във формално бягство от отговорност на всички около нас, а ние като първото поколение, чуващо думата “демокрация” всеки ден по няколко пъти, решихме, че точно това е демокрацията. Така, в демокрация прекарахме вторите си седем години, по моему по-важни от първите. Докато в първите те възпитават как трябва да се живее в по-затворен кръг от хора и едва след това – във вторите и нататък разбираш къде трябва да живееш и започваш да се нагаждаш към ситуацията. Когато чуеш два пъти “Ху кеърс” подред обаче, ти свикваш с него и то ти става навик. Това е изразът, който постепенно измества българското “Не е важно на мене да ми е добре, важно е на Вуте да му е зле” и става модел на поведение. Пълна липса на заинтересованост към каквото и да било, вече и към чуждото нещастие. Дори “вроденото” злорадство на българина се демократизира, или ако предпочитате – глобализира.

“Ху кеърс” – трети дубъл

У нас съществува анархия, на която Брауновото движение може само да завижда. Всеки си прави, каквото си иска, и никой не му държи сметка, защото “То си е за негова сметка”. Наистина, за наша сметка си е, че пием, пеем и пушим. Не вяра в Иисус от Назарет ни липсва, а вяра дори в най-простата причинно следствена връзка: престъпление-наказание; правило – контрол. Но дайте ни пример и ще се променим. Защото тепърва започваме да се множим – след още десет години ще има още десет набора като нас, а след още пет, вече утвърдени в “Ху кеърс” ценностите, ще започнем да създаваме и собствени деца. Защо се бием, защо пушим, защо се дрогираме? Защо не? На кого му пука?

“Ху кеърс” – начало!

Ние не сме пълнолетни, нито пък достатъчно заинтересовани да влезем в парламента. Но ако го направим, то ще бъде, защото сме успели в това на народа да не му пука кой е там. Като гледам, след няколко години ще се избере сивата партия, без лидер и без депутати, със сиви плакати, залепени на сивия фон на софийската улица. Оптимистичното за вас все пак е, че благодарение на типично българското явление “разкол” нещата няма да са чак толкова сиви. Скоро ще се отделят “Чисто сиви”; “Бяло сиви”; “Черно сиви” и “Мръсно сиви”. Някои ще търсят зелено - сивата идея, други – оранжево сивата, но в края на краищата под вола няма теле. Вол трябва да си, за да не успееш да родиш нещо цветно за толкова време. Такива волове мучат сега по вестниците. А мучат и се мъчат, защото са посивели от старост вече, а е доказано емпирично, че под стар сив вол няма нищо, освен собствените му ... волски идеи. Никой и не очаква да има друго. Ще бъдете напълно неподготвени, както в безсмъртния надпис от обществената тоалетна на НДК “Когато станем повече от вас, ще видите кой е обратен”. Приемете го като наш манифест: “Ние сме поклонници на сивотата и еднообразието. Не ни пука за никого и нищо, но си ви бройкаме като наши, защото сме си ваши. Няма да спрем, докато в Си Ви – тата ни не пише сиво на бяло, че сме ви посивили във всяка битка за всяка сива педя земя. Ние сме движение без лидер и без членове, защото ги изгубихме на сивия фон.” Следващата война за парламента ще бъде, ако мога да перафразирам генерал Патън: ”Да накараш сивите да се бият срещу червените, жълтите, сините, сините и сините за земята, която сините купиха от червените.” И ще победим. Няма да спрем, докато на фона на сивия облак не се развее сивия флаг на скуката и самодостатъчността.

Защото вие сте ни отгледали и сте ни дали всичко, което сме искали. Ние не сме открили апатията, алкохола или агресията. Ние само ви ги показахме. Като сивото зад стъклото на огледалото.