И твойта майка също

И това се оказа нещо повече от филм или песен на ъпсурТ.
Да бъдем ''луди'', да бъдем свободни, да мислим се оказа доста трудна задача за нас в 21 век. Той се оказва привикнал към съвсем различни категории като сигурност, бъдеще, реализация. Уместен въпрос е дали всъщност не се изгубихте някъде из понятията за добро и зло, за разликата между човека и животното. Разбрахте ли кое е добро? Правите ли го? Такива ли сме всъщност. Не знам. Вече звучи по-добре да не знаеш.
Привикнахме твърде много с усещането за свобода, за силния на деня, дори за човека до нас. Ох, той се оказа друг проблем. Вече сме и по-самотни. Дали всъщност доброто, старо колкото история на света, усещане за притежание не ни дава просто сигурност, която в крайна сметка в един емоционален свят се обезмисля. Защо се оказва, че е по-лесно да не мислиш за проблеми, отколкото да го правиш. Проклет да е Бог и неговото блаженство и Христос и неговия Ахасфер. Винаги ще търсим и никога няма да намираме, а ако намираме, няма да сме доволни. Аджеба, наш'те майки!
 Дали ще успеем да разкажем някога пак една история за големите неща? Дали ще успеем да направим живота си холивудски филм? Благодарим ти, Спилбърг, за никога неосъществните мечти. За наш'те майки - в Испания, ако не - в столичния квартал ''Надежда''. Наказани да бъдем аналогови хора в дигитален свят..