Игри на егото

Есента дойде с топло време. Така че, засега е тук само календарно. Разбира се, законът на природата, не е като светския, не може да се заобиколи. По силата на друг закон си наливаме чаша вино, и се нагласяваме удобно  пред телевизора. Започва едно спортно реалити , което съчетава физика, психика, късмет, тактика. Изискват се комплексни качества и бърза адаптация към условията. Уви, силата на навиците често кара участниците да се обръщат сами срещу себе си. Един набляга на схемите, друг се опиянява от силата си, трети вади кирливите ризи на всички, и се гордее с това. Има доста силни играчи, а има и хора с истински постижения. Някои изглеждат като красиви манекени, други показват завидна сила и издръжливост. С една дума на първо четене: “Имаме сделка!” Лозунгите са безброй, кои от кои по героични. Споменават се думите чест, мъжество, вярност. Играта обаче е прекалено дълга за каквато и да е роля, и постепенно Бог Кронос изяжда децата си едно след друго. Има нещо което пречи на достолепността. Има нещо което пречи на красотата. Иска ти се да повярваш, че всичко е перфектно, но ето чудовището излиза от дълбините. Някакъв Демон на Егоизма. Това нещо замърсява човешкото достойнство и го сваля от трона въпреки качествата и уменията, които човекът притежава. Въпреки силата и външният си вид, малцина постигат авторитет. Въпреки дар словото си повечето не биват слушани.  Интересно! Цял живот минава покрай нас без да го разбираме. Страдаме, но пак не го разбираме. Винаги намираме някакво оправдание. Или по скоро Демона намира това оправдание. Резултата е личностна инфлация. Девалвация на Аза. И колкото и да се стараем, за да постигнем признание, колкото и упражнения да правим, за да придобием сила, дори когато четем много в името на превъзходството, всичко накрая става на прах.  Ние сме точно там където космическата справедливост ни е поставила. Тази справедливост е сляпа за външната форма. Образът на Темида е правилен. Богинята не вижда нашите тела, но претегля душите. Тя не вижда нашата красота, а Правдата в сърцата ни. За нея не са важни нашите светски постижения, а накъде вървим. Дълго време се чудех какво е това, което най-много ме отблъсква в хората. Това е този същият Егоизъм. И не че сам по себе си е лош, а това, че избира лъжата като инструмент за победа. И с всяка такава победа, нещо в нас се свива, нещо се сбръчква. Може би затова вещиците са така грозни сбръчкани. Те имат много знания и владеят различни сили, но не притежават младостта. Защото младостта изключва всяка лъжа и користолюбие.  Детското сърце, вечният живот и младостта, не идват от човека. Те са извор, от който ние просто пием. Засега не притежаваме силата да създаваме Живот, нито Истина. Вероятно няма и да ги притежаваме докато не се научим да ги обичаме повече от себе си. Сега си спомням онзи гръцки мит за страшната горгона Медуза. Тя била различна от другите. Единствената смъртна горгона измежду всички. Но затова пък била надарена с огромна унищожителна сила. Който я погледне в очите се превръща в камък. Този мит е впечатляващ защото всъщност разказва за нас. Да, който погледне смъртното, преходното той се вкаменява, губи пластичността, губи живота си. Материалният, личният егоизъм, който човек носи, също е такава смърт. И въпреки, че той често побеждава, неизменно пие от отровата, която постепенно ще го превърне в такъв камък. Камък неспособен на удивление или на преклонение към света, някого, или нещо друго освен към себе си. 

Есента дойде, но това е част от един друг мит. Митът за вечно възраждащата се Природа. Той ни учи да виждаме в процесите около нас, вътрешните причини. Тези причини са Божия воля. Такива сме и ние. Потенциалните герои в една нова история. История красива, но и опасна. Трябва да сме внимателни не само към себе си, но и към другите. Егоизмът има своето място, но само в защита на Истината и Правдата. В защита на правото всеки да пие от чистият извор, за да има Живот Вечен