Защо се лъжем? Продължаваме да живеем в нашия измислен свят -защо? Кому е нужно това? Продължаваме да строим с невидими тухли стена, на която дори вече не можем да се подпрем, която вече не виждаме, защо? Говорим думи, които дори не съзнаваме, че изричаме, изхвърляме ги без значение какво значат те, какъв смисъл носят, по какъв начин достигат до нас… Грозно е да живееш в илюзия! В илюзия, чиито автор си самият ти. Сякаш играеш нечия открадната роля по задължение. Аз искам моята роля, с моите реплики, с моите костюми… Искам моите думи, които и днес са истински. Нима е толкова трудно да бъдеш истински? Поне пред себе си, бъди честен пред себе си, а след това пред мен. Продължаваме да живеем в някакъв измислен свят, където правим всичко ”насила” - без чувство, сякаш не си способен да изпитваш каквото и да е сега... А аз си мислех, че започвам да те опознавам, че започваш да се променяш… Сега се вглеждам и виждам чужди очи. Къде са твоите, онези старите, къде ги захвърли, а с тях и всичко истинско в теб, което някога съществуваше? Сега пред мен стои един човек, когото сякаш виждам за първи път. Сега си ми толкова чужд, така непознат си за мен. Сякаш никога не съм докосвала тази ръка, сякаш никога не съм мечтала за този допир, не съм жадувала тази усмивка, не съм чакала този глас… Всичко се е изпарило! Няма го… Боли ме, че сега се лъжем, че сега ме лъжеш… Грозно е! Искам да съм истинска, искам да си истински. Защо нямаш смелост да признаеш, че всичко е свършило, че там, където търсиш, сега няма никого и този, когото търси, всъщност е никой. Един празен силует от вече непозната сянка. Един прaзен поглед, нетърсещ моите очи. Една така безчувствена целувка. Едно така непознато докосване, коeто даже ме дразни. Една изкуствена усмивка, казваща: ”по задължение”. Едни крачки направени насила, един така мъчителен разговор… Къде изчезна всичко? Къде е? Изпари ли се? Изгуби ли го? Уби ли го? Потуши ли го? Или го замести с нещо друго? С какво? С кого? Не искам да живея в илюзия, да наричам нещата със същите имена, когато те вече са други, изменили са се, различни са от блясъка си, който имаха преди… Жалко е, защото го проумяваме, а не си го признаваме. А толкова време живеех в илюзия, че всичко е наред. Не съзнавах, че аз измислям тази илюзия. И дадох всичко от себе си… а кой всъщност го оцени? Имаше ли някой, който да го оцени? Не, нямаше, там никога не е имало някого, аз исках да има и затова илюзията ми позволяваше да потушавам всяка своя тревога с това да се залъгвам. Сега проглеждам и виждам реалния свят, в който теб те няма, ти никога не си бил тук. Съществуваше някак на шега, по задължение, с преструвка, с вечните си ангажименти и вечните приятели, които бяха по-важни от любимия човек. А той, любимият човек, даваше всичко за теб - и времето, и нощите, и слънцето делеше с теб, и бе способен да спре земята за теб. Сега се питам защо? Няма смисъл. Ти никога не го оценяваше. И може би всички дълги нощи са били измъчени, и всеки поглед е бил измама, и всяка целувка е била изпросена… Мъчно ми е! Преди не беше такъв… Кое те промени до неузнаваемост? Аз никога не чух, че ти липсвам, че искаш да ме видиш, че ме обичаш… В каква илюзия съм живяла! И ти си този, който ми даде тази роля, аз не съм се явявала на кастинг за нея. Поглеждам в очите ти и търся нещо старо в тях, някаква частица жар, с която да разпаля всеки погасен мой огън - няма. Сега са толкова празни, не грее нищо в тях. Дори не запламтява. А аз горя, пред теб горя, за теб изгарям цяла… Но ти заливаш всеки пламък с капки дъжд… Боли! Защо играя тези роли? Защо не беше себе си, не беше истински? От тази роля сега си ми оставил само спомени, белязани завинаги, остави кожата ми белязана от всеки твой допир, остави да съзная твота илюзия, да проумея, че живея в измислен свят, разби всяка моя мечта, спря всеки мой допир, нямаше те, щом исках да ти кажа, че те обичам… Сега си тук, а аз съм по-самотна от всякога преди… Не искам да живея в илюзия! Никога вече!!!
© Мария Йорданова Все права защищены