Имало едно време
„Имало едно време“… Пристанище и пристан. Корист и любов.Туптящо сърце. Думи, неизречени. Съдба неизживяна. Вяра и омраза. Човечност и омерзение. Гняв и безкрясъчно минало….За да дойде това време-на признанието и истината. Удар и стон. Креватно минало и належащо безхаберие. Денят си отива. Как да го спра? Как да препера мислите, да пусна човека до себе си? Да дам воля на свободата. Да бъда жертвоготовна. По-всеотдайна. Нематериална. Нещо като лист хартия. С химикалка. И да напиша собствената си история. Без гръмогласие. Чувствена и блага. С достойнство. Да се вгледам в очите ти. И да потъна в тях. Да се скрия от собствения си страх. Да приютя малките невинни мушици. Нали знаете, онези, за които животът се равнява на ден. Да се преродя в птица. За да летя на воля. Носейки утеха. Там съм сред големите дървета. Между червените храстчета .Сред тревата. Невидима и лека. Ефирна. Простота. Дихание. Устременост .Път. На пътя-камък. Тежък, голям и черен. Устните сякаш се присмиват. Ехо от смехове, удрящи се в невидима стена. Кикот и шепот. Призрачни сенки. Вампирско време. След „имало едно“ време настава пиршество. С жертвеник. Мирис на месо. С какво се храним? По-скоро угояваме само телата си. Храним се по много и скъпо. Душите са самотни бездни от Рая. Те са евтини и мекушави. Не струват усилия. За тях често използваме думичката: “Следва“…
Голготата е близо.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ана Янкова Все права защищены
