Иска ми се...

                                                     Иска ми се...

 
Щом дишаш, щом кръвта ти бурно и силно се бушува във вените ти, щом сърцето ти, макар и учестено, бие в гърдите ти... значи живееш! Всеки така казва, но аз не мисля така! В днешно време са доста малко хората, които могат да кажат, че живеят. Защо ли? Защото да живееш, значи да обичаш и да си обичан, да няма глад, студ и мизерия, да няма тежко болни хора, защото те не живеят, а просто съществуват! Почти всички свързваме двата края, не за друго, а защото в България стандартът ни на живот е много по-нисък от другите страни.
Иска ми се... да няма глад, студ, мизерия, болести и т.н., и т.н. Искам да направя поне едно дете щастливо, да помогна поне на един човек, да карам хората да се усмихват... но не мога! Аз не съм Богиня, да карам хората да бъдат щастливи. Не искам да чувам детски плач по улицата, сирени на линейки, църковни камбани забили, защото еди си кой си карал пиян и отнел няколко човешки живота... Искам, когато се обърна, да виждам само щастливи хора, но не мога!  Иска ми се...
Наскоро загубих един много важен човек за моя живот. Човек, на когото дължа това, което съм, загубих го, защото болеста беше доста по-силна от него. Затова искам да помогна поне на един болен човек, да дам искра надежда за живот поне на едно болно дете.  Защо ли? Защото децата са бъдещето. Те носят толкова чисти души. Искам да дам шанс поне на едно болно дете да почуства живота, не съществуването.
Иска ми се... да мога да изтръгна болката поне на един човек, който е загубил близък. Защото знам какво е да загубиш. Та какво сме ние, хората? Ние сме просто част от Вселената или по-скоро прашинка в нея. Иска ми се да мога да променя поне малко живота ни, да го направя по-добър за живеене. Но не мога!
Иска ми се някой да ме прегърне там, под звездното небе, да има някой, на когото да положа глава на раменете, и да мълчим, слушайки тишината. Да не говорим, а то дори и да няма нужда.
Иска ми се...
Искам да покажа на хората розовата страна на живота, а не да виждаме само сиво и черно.
Вървя по улицата и виждам толкова забързани хора, всеки бърза по своята си работа. Гледам ги и виждам как всички се усмихват, а на повечето в очите се чете болка, страдание, а дори и злоба... Искам хората около мен да бъдат щастливи, а не всяка сутрин да си слагат дежурната усмивка на лицето. Всеки е актьор и всички играем роля в живота си. Артисти сме, но само в нашия си филм!
Хора, открийте щастието в живота си!!! Защото всеки може да бъде щастлив.
Иска ми се... да накарам хората да повярват в живота, защото не е доказано, че след този има друг. Иска ми се да вдъхна вяра, надежда, любов в нашите души.
Иска ми се... да полетя в облаците, да се нося над безкрайната шир, да прегръщам всеки изгрев и залез, да се нося като вятъра, за да мога да разпръсквам любов и доброта на хората. Но не съм Богиня и не мога!
Иска ми се, но не мога!!!
                                                                                                         Даниела Г. Ангелова
‎                                                                    14.‎07.‎2010 ‎г.