Част 1: Фалшив живот - игра за пред света

    Защо? Не, не ме гледайте така. Знам... празни са очите ми. Нима? Нима нищо не е останало? Щастлив блясък и детска наивност? Не, нали, няма нищо. Нима? Нима е възможно да съм си играла на Живот, да съм се лъгала, че живея истински?

    Истински ли? Какво всъщност е истински живот? Нима всичко е било заблуда за пред света? Думи от сорта на „Обичам те! Държа на теб! Имам нужда от теб!" и те ли не са били истински? Хайде, хора, влезте! Нека ви поканя в моя дом, моята душа. Но съблечете се, оставете фалшивите щастливи маниери и пози на закачалката, тук вътре няма да са ви нужни. И слънчевите блестящи усмивки - нека останат пред огледалото. И сега останали само по душа - самотна, изтерзана и уморена, влезте, седнете и ми разкажете кое е истинско...

    Истински ли е живот, в който се разкъсваш между себе си и това, за което те мислят другите? От страх да не бъдеш отхвърлен, заклеймен, ти всяка сутрин се будиш, ставаш и се поглеждаш в огледалото. Май изглеждаш леко блед и уморен, но хайде, на кой ли му пука? Вадиш я от гардероба - чисто нова, сякаш не пипвана, идеална, прекрасна, лъсната до блясък - твоята щастлива усмивка. Прилепва идеално, като втора кожа и така до късната вечер, ти си винаги щастлив и усмихнат. И това истинско ли е според теб?

    И се връщаш у дома, в своя свят, ядосан, изморен и сам и с трясък разбиваш на парчета в мраморния под омразното фалшиво щастие. С писък твоята душа се връща, скитала бездомна през деня. Стенание... тишина... тъмнина... спокойствие... Само тихото хлипане и сведената от срам и болка глава издават, че в мрака се крие някой. Хайде, излез... ела при нас... и ние сме били такива, а може би още сме. Играем на една игра с простичкото име Живот... за пред други.

    Истински живот ли е да се криеш и да бягаш под маска от щастие? Или да се подсмихваш самодоволно изпод фалшиви сълзи? Истинско ли е, когато болката от реалността е непосилна и сам избираш фантазията за убежище? Истински живот ли е, когато доброволно си надяваш оковите на едно измислено съществуване? Дали вътре в теб или за пред света? - въпрос на личен избор.

    Кога думите „обичам, радвам се, нуждая се, ценя" губят истинското в значението си? Кога гримът от маската се слива със сълзите под нея? Кога викът от радост се слива с писъка на болката? Кога губим себе си, в старанието си да бъдем блестящи в ролята си? Колко пъти изричаме думи без капка истина и колко пъти ни е страх от истинското им значение? Кога блясъка в очите ни бива изместен от изкуствените отблясъци на прожекторите? Кога душевните рани започват да се припокриват с липсата на душевност? Кога стойността на фалшивия започва да надхвърля тази на истинския ни живот?

    Има ли миг, в който сме себе си напълно пред някой друг... като нас... човек... забравил играта... натрошил маската... човек като теб и мен...

                                                  ***

Част 2: „Любов е да дадеш на някой възможността да те унищожи, вярвайки, че няма да го стори..."

    Любов вълшебна, любов невероятна, любов с бонбони и рози? Любов единствена и вечна? Любов идеална и щастлива? И от кога така?

    Колко песни са написани за любовта? Да кажем има-няма три-четвърти от всички издадени. А колко книги, поеми, стихове и т.н.? Може би дори повече от песните. А не е ли малко преувеличено така? Какво остава за любовта към близки, роднини, приятели? Откога само един човек прави цял свят?

    Не, не мисля, че така може да стане. Няма нищо вечно, това всеки го знае, какво тогава ви кара да мислите, че любовта ще бъде? Няма ли и тя след време да угасне леко и тихо тлееща да се превърне в навик, близост и спомени за предишната страст? Защо единствена? На света има над седем милиарда души и всеки е идеален, но перфектни все още няма. Кое тогава ви кара да вярвате, че само един е идеален за вас, да го сънувате, проектирате в съзнанието си, бленувате и да подминавате всички останали „просто" хора? Не изпускаме ли точно тези „просто" хора, които могат да ни обичат достатъчно, за да бъдем щастливи или ние хората сме устроени така да търсим съвършенството понеже не го откриваме в самите себе си?

    Не, аз не търся отговор, сама съм решила за себе си. Но ми е някак странно да гледам още толкова хора, измъчващи се от сладката болка по една несъществуваща химера. Едни да си създават имидж, че вярват точно в тази необятна магия Любовта, а другите като малки рибки да се ловят на стръвта и в последствие да оплакват разбитите си сърца? Не е ли малко пресилено цялото това въздействие на думата любов, обособяваща връзката между двама души? Не е ли станало малко клиширано и изтъркано? Или точно това е същността на уловката? Да повярваш, че някой не може без теб, че те обича до болка и всяка мисъл е за теб, че въздух не стига, когато теб те няма и нищо няма смисъл, щом не сте заедно? И когато повярваш е време приказката да свърши, после ще плачеш, че си загубил всичко, че сега живота няма смисъл или ще проклинаш деня, в който сте се срещнали. И в крайна сметка пак ще идеш при онези хора, приятели, близки, роднини, които споделят другия аспект на думата любов- загриженост, топлина, сигурност, и те в целия си блясък, доста по-устойчиви от страстта и копнежа на Любовта към любимия.

    Нима няма да е по-лесно, ако свалим летвата на прекомерните „перфектни" очаквания и погледнем реалността и пред преспективата да останем цял живот сами в търсене на перфектния, да се вгледаме в хората наоколо, такива, каквито са: неидеални, неперфектни и истински, готови да ни обичат и да копнеят за нас, докато това има смисъл и готови да се грижат и да са до нас, когато всичко свърши?

    И в крайна сметка да не забравяме, че няма нищо по-истинско от всички аспекти на една дума, а не само от едно изопачено частно действие.

                                                            ***

Част 3: Вярваш или не? А има ли в какво?

    Вярваш ли ми? Вярваш ли в нещо въобще? А мислил ли си дали някой вярва в теб? Вярваш ли, че утре ще е по-добре от днес? Че следващия път ще се справиш по-добре? А вярваш ли въобще, че ще има следващ път?

    Аз вярвах, вярвах във хората, вярвах в розовото бъдеще и полъха на успешния ден утре, но не, те далеч не бяха истински. Хората бяха лъгали, бяха подминали доверието ми и бяха продължили по пътя на личната си изгода. Бъдещето не беше розово, облаците бяха скрили и последния слънчев лъч и утре не беше по-хубаво от днес, а напротив, след всяко утре ставаше все по-зле. И как тогава се очакваше да вярвам, когато нищо не беше истинско?

    Но аз вярвах, не знам защо и как, но вярвах все още. Вярвах, че е само случайност, че не всички са такива и не всеки следващ ден носи болка и разочарование, защото само моята вяра вярваше в самата мен. И след всеки нов ден тя ми повтаряше, че повече няма да е така, че повече няма да ме отблъскват и нараняват...

    Не можех да й повярвам, не можех, а трябваше, защото вярата е сила, тя е мечта, тя е онова, което никой няма да ти даде, но мнозина ще се опитат да ти вземат. Но недей го дава, може точно вярата да е последното останало, което те държи прав, когато живота те събаря на колене. Вярвай, просто вярвай, в нещо, в някой, в своята мечта, в своя път напред, в своите приятели, в своя свят, защото те са там, когато останалото се загуби в завързаното ежедневие.

    Ето твоята вяра седи там, седи на прага на твоя дом, на прага на твоята душа и те вика, поседни при нея, почини си от дългото търсене, от изморителния ден, почувствай се сигурен и се успокой, защото ти все още вярваш...

                                                ***

Част 4: За загубеното време

    Времето? Наистина ли го притежаваме? Наистина ли има още цял живот пред нас? Толкова ли е много, че да си позволим лукса да го пилеем безразборно? Защо сами убиваме времето си?

    Сутрин се събуждаш, успал си се, предната вечер си легнал доста късно. Бързаш за училище или за работа. Там бързаш да си свършиш всички задачи, бързайки да си тръгнеш. Бързаш да се прибереш, а после бързаш за среща с приятели или колеги, или пък да свършиш нещо свое. После бързаш за вечеря, после пък за нещо друго и накрая бързаш да си легнеш, капнал от умора. Защо винаги бързаме? Не убиваме ли времето си в бързане? Не пропускаме ли ценни мигове с хората около нас? Не губим ли част от себе си, забравили да забележим колко сме се променили?

    Защо не бързаме по-бавно? Защо забравяме да забележим промените? Дали не забравяме и да живеем истински?

    Не, ние не притежаваме времето, неспособни сме обаче и да оценим този факт. Неспособни да осъзнаем, че времето ни се изплъзва и не можем да го догоним. Неспособни в бързината да задържим ценните мигове...

  А това, мисля, е достатъчно, за да те наведе на размисъл? Колко пъти си осъзнавал, че нямаш време дори за себе си? За приятели? За близки? За всичко, които обичаш? Защо не спреш да бързаш и не почакаш? Просто се наслади на мига, защото всеки миг може да бъде невероятен, ако му позволиш. Не бой се, няма да закъснееш, ето го,  достатъчно скоро идва и следващият миг. Но не идва ли и въпроса какво ще направиш през него, през този кратък миг? Защо вместо да мислиш за следващия, не помислиш за настоящия? Дали няма някой, който се нуждае от теб точно сега? Дали няма някой, на когото да липсваш сега? Дали няма някой, на когото да кажеш, че толкова много го обичаш? Или си останал сам в това всичкото бързане...

         Не губи времето си, защото и то не е безкрайно!

              Просто му се порадвай... истински...

                   А сега просто се усмихни... :)