"Истински се вижда само със сърцето"

Това са думите, с които няма човек, който да не се е сблъсквал, които да не е чувал или чел, дори и да не знае чии са. Те са дълбоки и вярвам, че няма човек, който да не се е почувствал докоснат от тях. Пронизват душата и сърцето със своята сила и истинност. Но точното им тълкувание, смятам че всеки трябва да направи сам за себе си.

Лесно е да тълкуваме всяка дума буквално, но тя има както буквален аспект, така и скрит. Зависи с кои очи ще го търсим – с духовните или с човешките. Зависи и какво искаме да видим. Дали търсим същественото или сме отправили взор към голямата картина, както често обичаме да глобализираме нещата с този израз? Дали търсим нещо конкретно или не?

Кое е същественото? Не ми се изброяват клишета, които всички знаем. Същественото за всеки е различно и все пак има неща като уважението, приятелството, любовта, прошката и милосърдието, които са непреходни. Те ни дават очи за онова, което не е част от материалния свят. Защото светът не е само онова, което виждаме. Невидимите неща са онези, които могат да ни крепят или съсипят. Те са в ума и в душата ни. Могат да ни направят щастливи или да ни разяждат бавно отвътре.

Тук искам и да направя едно важно уточнение. Важно поне според мен. Вярвам, че е много различен светът на един зрящ и на един незрящ човек по отношение на това кое вижда единият и кое вижда другият като съществено. Незрящите могат да виждат всичко онова, което не е материално само и единствено с духовни очи и само и единствено като съществено за нас като хора. Техният свят е неразбираем за нас, зрящите. Те са лишени от стремежа да трупаш показност, за да те „забележат“, да се превъплащаващ в роли, за да те „видят“ в по-добра светлина. Болезнено е, че за да виждат същественото, са лишени от едно важно сетиво.

За зрящия отварянето на духовните очи е мъчителен акт доста често. Сами го правим мъчителен, защото понякога не искаме да видим нещата в истинския им вид, защото сме горделиви или защото си мислим, че знаем всичко. А после защо ни боли? Е, болката може да бъде и пречистваща. От нея може да се роди и нещо красиво. Зависи как ще я възприемем. При всеки виждането е различно, защото трупаме различна опитност в живота си.

Имам копнеж всички ние да обръщаме повече внимание на онова, което е истинско, а за мен то е всичко, което ни дава най-висшите емоции и чувства. Понякога не можем да го дефинираме, но можем да го усещаме. Има неща, за които думите не стигат, че дори и не трябват. Просто се оставяш на усещането да те води. Решаваш да обръщаш внимание на всичко онова, което краси човешката душа като добродетел, отколкото на всичко онова, което ще направи тленните ни тела по-красиви и привлекателни. Душата е над тялото и не трябва да го забравяме. Понякога в най-грозните тела живеят най-красивите души.

А Антоан дьо Сент-Екзюпери със сигурност е бил човек, който е виждал същественото със сърцето си. Творчеството му само говори за това. „Малкият принц“ е колкото книга за деца, толкова и за възрастни. Не е зле да я препрочитаме в различни етапи от живота си, защото смятам че след всеки прочит, остават в нас нови чувства, нови прозрения, но и нови въпроси.