На път към Ада земята и небето разтвориха обятията си. Единствения път, който можеше да поеме днес, бе затворен. Никога повече нямаше да мине през тази пътека, никога повече нямаше да види черните коси, които донасяха толкова сълзи в спомените й. От днес никога нямаше да мисли какво би било, ако... От днес започваше живота в страдание или живота, който бе необходимо да изживее. Нямаше да се буди нощем и да съзерцава чертите на кожата под лунната светлина. Всичко се бе сринало... Небето и земята искаха отплата. Искаха възмездие за всяка една лъжа изречена някога. За всяка сълза, чиято първопричина беше тя. Съществуваха, защото тя ги бе създала, бяха се превърнали в шедьовъра на нейния живот. Нищо от това, което искаше не се сбъдна. Вечното съревнование с времето я победи и остави безжизненото й тяло да се дави в сълзи. Дори не разбра, когато потта от челото й се превърна в сълзи.
„Какво ще стане от днес? В какво ще се превръщат мислите ми, когато са насочени само към един човек? В какво ...