Изкупителната вина

На път към Ада земята и небето разтвориха обятията си. Единствения път, който можеше да поеме днес, бе затворен. Никога повече нямаше да мине през тази пътека, никога повече нямаше да види черните коси, които донасяха толкова сълзи в спомените й. От днес никога нямаше да мисли какво би било, ако... От днес започваше живота в страдание или живота, който бе необходимо да изживее. Нямаше да се буди нощем и да съзерцава чертите на кожата под лунната светлина. Всичко се бе сринало... Небето и земята искаха отплата. Искаха възмездие за всяка една лъжа изречена някога. За всяка сълза, чиято първопричина беше тя. Съществуваха, защото тя ги бе създала, бяха се превърнали в шедьовъра на нейния живот. Нищо от това, което искаше не се сбъдна. Вечното съревнование с времето я победи и остави безжизненото й тяло да се дави в сълзи. Дори не разбра, когато потта от челото й се превърна в сълзи.

„Какво ще стане от днес? В какво ще се превръщат мислите ми, когато са насочени само към един човек? В какво ще се превърна, когато постоянно си повтарям, че съм нищо? Това трябва да има край и той е днес" - мислеше тя, стиснала перилата на перваза. Толкова силно искаше да скочи, че мислите й вее бяха на метри от главата й. Те вече бяха скочили, там, някъде в безвремието, където всичко умираше в самота и тъга...

Може би щеше да скочи, може би щеше да се личи от живот, ако не бе поела онази така нужна глътка живот. Напълни дробовете си и издиша. За броени секунди тя се почувства истински щастлива. Отново дишаше самостоятелно. За пореден път дръпна себе си от пропастта.       

Тя също живееше, както всеки един. Беше се родила със сълзи, беше плакала от радост и тъга, редуваше щастието и самотата в живота си. Молеше и бе безмилостна, но беше жива. Беше жива, заради себе си... беше част от шедьовъра на своя живот.

На ръба между двете граници, тя беше слабото звено. В миг можеше да отвори Ада и Рая. За секунда можеше да убие мислите си или да ги осъществи. Тайната беше в самата нея. Научи се да диша отново, за да върви през Ада с чисто съзнание и бодри мисли.

Пътеката, която стоеше пред нея и трябваше да поеме беше обградена от пламъци и демонични създания. Всичко това, което бе слушала за мрака се превръщаше в истина. Най-лошият й кошмар се сбъдна: тя бе причината за сълзите, за усмивките, за тъгата, за щастието, за самотата на чужд живот. От днес всичко се променяше...

Закрачи към края на пътеката, който не се виждаше в далечината, сама - придружавана от парещата болка на сълзите и изкупителната вина в гърдите...