Седя на брега на морето и гледам тънката линия, разделяща водата и небето. Тъкмо тази граница ме съпътства и в реалния живот - границата, която ме кара да се връщам към реалността, да бъда разумна и уравновесена. Същата тази граница обаче искаш да премахнеш и поне за малко да бъдеш свободен от ежедневието - да се гмурнеш в облаците, да поиграеш със звездите, да заблестиш със Слънцето.
То се отразява във вълните, които нежно галят пясъка. Там всяка стъпка, всеки белег, оставен на брега, се заличава. От границите, белезите не оставен на брега, се заличава. От него не остава и следа. Докато всичко стане едно.
Вземам в шепата си пясък - част от онази граница, миг от единството. Леко, песъчинка по песъчинка изчезва, изтича между пръстите. Смесва се с останалия и се сливат в безбрежност. Там всяка прашинка е като другите, но ако се вгледаш внимателно, не е. Като всеки от нас, който е като песъчинка - малка, но истинска, единствена и неповторима частица. Усещам някъде вътре в мен чувството, ч ...