Когато Господ направил Адам, инструктирал го на направи 3 неща: Да работи, да култивира, да защитава. Назад в историята, мъжете са ги преценявали по това колко се трудят и колко култивират, по това колко добре са защитавали жените и децата си. Жените са гледали на мъжете си като победители, глава на семейството, герои. Но някъде по пътя това се е променило. Жените започнали да стават сами герои. Може би, защото мъжете им са забравили как да бъдат героични. Или жените не са искали да бъдат защитавани вече. Или може би жените е трябвало да бъдат герои заради болката, която трябва да търпят през живота си.
Но каквато и да е причината света е отнел на мъжете причината да бъдат мъже. Казали са му, че вече не е важен. И когато това е станало, то е преобърнало света наопаки. Когато карам през този град и чуя сирените и алармите, виждам паниката по лицата на хора, които не познавам. Осъзнавам колко уплашени сме всички на този свят. Животът е толкова непредвидим, чуплив. Живи сме само за един дъх, един удар на сърцето.
И когато смъртта дойде при един от нас, идва при всички ни. Защото това е нещото, което ни свързва. Рано или късно, това е мястото, на където сме се запътили. И въпреки че някои от нас вярват, че животът не свършва от тази страна на гроба, скръбта ни ни кара да жадуваме за човешки допир. Но все пак се питам, какъв е смисълът все да се състезаваме? Дали мъжът или жената е по-силна, какво ще спечелим? Не е по-важното да си помагаме и да сме един до друг. Не е ли смисълът да сме заедно в това, когато единият падне, другият да е там, за да му помогне да се изправи. Не сме ли като слънцето и луната - един без друг не можем. Не може ли просто да сме щастливи? Аз искам само това, а ти не го разбра?