Тази вечер ме попитаха какво искам от живота. Беше въпрос, зададен просто ей така на приятелско събиране и знаех, че отговорът надали наистина вълнува някой от присъстващите. Аз отговорих, че цяла нощ няма да ми стигне да изброя всичко, което искам от живота. На прибиране към вкъщи въпросът ме накара наистина да се замисля. Какво искам от живота? Добро семейство? Имам го. Верни приятели? Имам и тях. Любим човек? Да, макар и да не е винаги до мен знам, че там някъде има някой, който ме обича заради самата мен. Здрава съм, млада съм, щастлива съм... имам толкова много. Иронията е, че мислейки за отговора на този така сложен въпрос това са последните неща, които се появяват в ума ми. Причината е, че ги имам и като човек е дълбоко заложено в мен да не оценявам това, което имам. Наскоро прочетох един цитат – „Само помисли колко щастлив ще бъдеш, ако загубиш всичко, което имаш и след това го получиш обратно.”

Страх ме е дори да се замисля колко вярна е тази мисъл. Имам нещо, с което не всеки би могъл да се похвали – хора, които ме обичат, хора, които биха рискували заради мен, хора, които си заслужават. И все пак това като че ли бледнее пред всички други мои пориви. Колко жалко е това... и колко вярно е клишето, че оценяваш нещо чак когато го загубиш. Ако един ден се събудя сама, без всички тези прекрасни хора в живота си съм сигурна, че няма да искам нищо друго освен да си ги върна. И пак сякаш отговорът на трудния въпрос остава отворен и не спира да ме мъчи... какво искам ли? Искам тръпка. Не просто любовна, всякаква. Искам риск. Искам пътешествия. Искам приключение. Искам страст. Искам борба. Искам дори и малко тъга, за да мога да оценя всичко друго. Сякаш е толкова малко, а всъщност е всичко. Всъщност всичко опира до едно – мен. Колко съм склонна да жертвам, колко съм склонна да загубя за да имам всичко това? Ще си струва ли? Ще бъда ли наистина щастлива след това? Това вече са трудните въпроси. Не искам да фантазирам, не искам да пиша измислици, не искам да създавам герои, искам героят да бъда аз. Искам да пиша за мен, за това което чувствам АЗ, за това което мисля АЗ, за това което АЗ съм преживяла... нищо друго не би звучало толкова добре от моята уста, колкото моите собствени неволи и успехи. Оглеждам се и ми се струва, че всеки живее живота си по-пълноценно, по-добре от мен... така ли е наистина или това е поредната човешка заблуда? Вроденото ни желание да искаме да приличаме на някой, да правим нещата така както ги прави този някой. Трябва ли сега, на крехката си възраст, просто да се примиря със себе си, да приема, че аз съм такава, каквато съм и няма да се променя, или трябва да се боря за да бъда това, което искам? И ако успея да се преборя ще го искам ли още или тогава ще искам друго? След всички зададени въпроси, на които колкото и да си блъскам главата, не намирам отговори, започвам да си мисля, че е вярна мисълта, че хората сами пречат на щастието си. В стремежа си да бъдем други, във вярата си, че ако нещата бяха различни всичко щеше да е по-добре сякаш наистина сами подминаваме истински важните неща, тези без които не бихме могли да преживеем много повече отколкото без нещата, които всъщност си мислим, че искаме, сякаш наистина сами подминаваме собственото си щастие.