Какво предпочитат хората, да живеят в реалността или да избягат от нея?                

               Този въпрос ме накара да се замисля. Но всъщност какво знаем ние за реалността?Имаме просто едно скучно ежедневие, което се повтаря всеки ден, а ние само чакаме да свърши. Такава ли е реалността, каквато всички я описват, студена, изпълнена с отговорности, трудна и болезнена? Всеки човек е мечтател, изпълнен с онази детска радост и поглед, щом заговори за мечтите си. В тази наша реалност мечтите не винаги се сбъдват, преди да се бориш за тях. Хората предпочитат да си седят и да не правят излишни усилия и очакват тя да стане истина, но не може, за тяхна жалост. Проблемите, отговорностите и задачите им идват в повече, за да мечтаят за щяло и нещяло. Затова е реалността, да ни покаже къде се намираме и че преди да поискаме нещо недостижимо, то ще трябва да бъде истински трудно и непосилно. Но тази детска мечта не умира, защото ние продължаваме  да бленуваме за нея в сънищата. Много хора казват - защо не беше сън. Тази фраза разкрива сама по себе си, че не е реално, а просто илюзия, която ни се иска да беше такава, каквато ние си я представяме. Но реалността е тук, за да ни покаже, че живеем в свят, където, ако сам не помогнеш на себе си, няма да достигнеш желаното и че не винаги не всичко има хубав край, както в приказките. Затова всички си изграждаме, някъде там в умовете си, един вълшебен и идеален свят, където можем да бъдем каквито си искаме и да правим каквото си искаме, а вечер  да се прехвърлим пак в съзнанието си и всички днешни  неуспехи  да се заличат, като се зареждаме с надежда за утрешния. Различните светове, които сътворяваме, ни предпазват от това да бъдем сринати емоционално и физически. Там просто си свободен  да се изявяваш на воля и непостижимото изведнъж става постижимо и толкова удовлетворяващо. Понякога е добре да си имаме такова си наше място, където можем да бъдем истински и да направим и кажем това,,  което истинският не ни позволява. Всъщност, той се явява нашата крепост, в която можем да се скрием  от сивата и трудна  реалност. Да се скрием  от този нерозов истински свят, в който трябва да изградиш своята самоличност, защото иначе си никой. Но ето, че сме длъжни да живеем по този начин, защото никой не може веднага да се приобщи към новата общност. Живеейки и пораствайки в този свят, човек преминава през много трудности и пречки, но те го правят по-издръжлив и силен духом. Научавайки се как да живее, той изгражда своя характер. В реалността намираш приятели, но много често става така, че ти носиш маска и не можеш да си наистина искрен и истински с тях, защото все ще има някой, който да те съди. В измисления си свят също можем, но там не можем да се чувстваме истински обичани, не можем да разберем какво е да си тъжен и наранен и определено не можем да знаем какво е да си истински, докато суровият живот, направил те това, което си, ни учи как да живеем, че винаги трябва да сме емоционално, психически и физически подготвени за лошите вести, но и да знаем, че все пак в природата има баланс и след всяко зло идва нещо добро. Животът ни кара да се поучим от грешките си и да правим нови стъпки към неизвестното, докато, ако винаги бягаме от нея, ние просто седим  в едно и също положение, но трябва да знаем кога да предадем нататък. В заключение бих казала, че доста хора се страхуват да изследват непознатото и ги е страх от провала, но ако не се опиташ, няма да разбереш какво е могло да бъде, защото колкото по-трудно можеш да се добереш до нещо, толкова по-сладко е, когато успееш.