Хората казват, че времето лекува всяка рана. Казват, че невиждани очи бързо се забравят. Казват, че всичко е временно и винаги те чака нещо хубаво зад ъгъла. И обикновено аз съм човекът, който казва тези неща и окуражава другите. Обикновено не ме боли. Обикновено не плача. Обикновено не ми пука дали някой се интересува от мен или не.

Да, но нещата се обърнаха с главата надолу. Вече аз съм момичето, което  утешават със старите клишета "Той не те заслужава" , "Има още много риба в морето" и т.н.

Но какво се случва, когато всичко, в което си вярвал и не си подлагал на съмнение, изведнъж ти се струва безсмислено и безполезно? Защо е толкова лесно да виждаш как другите могат да си оправят проблемите, а когато сам трябва да се съвземеш, нещата вече не са толкова лесни? Защо до един момент си мислиш, че всичко има смисъл, а следващия осъзнаваш, че всичко, за което си се борил, сега няма значение ? Какво става, когато един човек се появи в живота ти и го промени изцяло? А какво става когато Той си тръгне просто така? Просто се връщаш към предишното си ежедневие сякаш го я нямало? Или потъваш в болката си и вече нищо не е същото?

Такива въпроси се въртят напоследък в глава ми. И се измъчвам не толкова, защото Той си тръгна просто така, а защото аз съм толкова повлияна от това, което стана. Че ме е грижа. Че плача, като си спомня какво обещаваше и какво в крайна сметка направи. Казваш си, че всички са еднакви и си мислиш, че не трябва да се надяваш този път да е различно. Да, но неусетно попадаш в капана на любовта. А в крайна сметка любов ли беше? Или просто увлечение? Можеш ли да наречеш нещо любов, щом не получаваш отговор от другата страна?

Истината е, че не харесвам това, в което съм се превърнала. Видимо съм си същата, пак се смея през деня, уча си уроците, пиша си домашните. Но ето вечер ми е трудно да заспя, защото си мисля за Него. Напоследък не плача всяка вечер, както бе преди и го отбелязвам като малка, но сигурна победа. Но ме е страх. Страх ме е, че ще забравя колко сини бяха очите му, как миришеше, как се смееше.. Всички тези дребни нещица, които непрестанно извиквам в паметта си и се измъчвам. И въпреки това не мога да спра. Не мога просто да го изтрия.

Знам кое е най-добре за мен. Но не мога да направя. Защо? Защото сърцето ми се свива всеки път, когато разумът се отрече от Него. Сякаш нарочно иска да страда и да се мъчи.

Сега само ще завърша с един цитат: "Forbidden to remember, terrified to forget"("Забранено е да си спомняш, ужасно е да забравиш").