Каменният войник

                                "Каменният войник"

         Тя падаше, падаше и накрая потъна. Спря, не можеше повече. Нещо обаче я теглеше все по-надолу. Отвори очите си. Гледката я накара да заплаче, но тя упорито стискаше зъби. Гърлото й я задушаваше, но тя не можеше да издаде нито стон. Умираше малко по малко. И изведнъж осъзна, че пред нея стои армия от каменни войници, всеки от тях беше въоръжен с поглед, който можеше да уплаши и най-смелия. Сълзите и се стичаха по пребледнелите и страни. Очите и бяха по-безизразни от всякога. Сред многото, които я изпиваха с измъчените си погледи, тя разпозна единствения, който я караше да не плаче. Приближи се и издаде един изстрадан, печален стон. Спомни си кога този един я караше да се смее, кога го видя за последно, кога го изпрати да води незнайни битки и никога не чу повече за него. Спомни си земята, по която вървеше - кафява, мрачна, охра може би, но все тъй печална. Не беше тогава сама, беше с всички, които някога го познаваха и искаха за последно да го видят преди да облече каменната броня. Беше тъжна. Беше тъжна тогава, беше и сега. Прошепна тихо "Защо?". Отговор не последва. Изкрещя "ЗАЩО?". Никой не отговори на печалния и вик. Приближи се, хвана ръката му, прошепна "Липсваше ми". Каменният образ се отдалечи, изчезваше, изплъзваше се като пясък между пръстите ти, като сянка, когато облак закрива слънцето. Едва доловимо проплака "Липсваш ми". Каменният войник изчезна. Тя се изправи отново, погледна армията, която беше обърнала гръб, тръгваше си. Погледна всичко и разбра, че това е място без живот. Гледаше щитовете, оставени от войниците - на тях не им трябваха повече, нима нещо можеше да пробие здравата им броня? Помисли си: "Какъв величествен триумф на смъртта". Погледна отново - малки цветчета бяха поникнали, малки храстчета и дръвчета бяха израснали, животът си проправяше път към светлината. Помисли си: "Какъв поход над смъртта". Затвори очи.

         Хората губят близките си постоянно и плачат от безсилието, че не могат да ги върнат при себе си, макар и само за още един миг. Никой не го интересува дали там са добре, защото не са при тях и това им е достатъчното обяснение за всичко. Не ги интересува, че можеха, докато са заедно да променят дори една съдба, само като не воюват. Едно дете не може да разбере войната (действителна - за територии и политически убеждения, или субективна - сблъсък на принципи и закостенели нрави, дори между познати), а и не трябва. Достатъчно му е страданието от загубата на близък човек, за да унищожи ореола, покриващ света и да превърне мечтите му в безкрайни размисли за смисъла на всичко, да ги изкриви в приказни истории за каменни войници, изразявайки болката си в красиви изрази като "величествен триумф".

         ... за някои това беше сцена на жестока война, за други гроб на жертвите на света. За нея това беше просто величествен триумф на смъртта, такъв, който отвежда един поглед там, където може да вижда, един глас там, където може да бъде чут.