3 min reading
"Каменният войник"
Тя падаше, падаше и накрая потъна. Спря, не можеше повече. Нещо обаче я теглеше все по-надолу. Отвори очите си. Гледката я накара да заплаче, но тя упорито стискаше зъби. Гърлото й я задушаваше, но тя не можеше да издаде нито стон. Умираше малко по малко. И изведнъж осъзна, че пред нея стои армия от каменни войници, всеки от тях беше въоръжен с поглед, който можеше да уплаши и най-смелия. Сълзите и се стичаха по пребледнелите и страни. Очите и бяха по-безизразни от всякога. Сред многото, които я изпиваха с измъчените си погледи, тя разпозна единствения, който я караше да не плаче. Приближи се и издаде един изстрадан, печален стон. Спомни си кога този един я караше да се смее, кога го видя за последно, кога го изпрати да води незнайни битки и никога не чу повече за него. Спомни си земята, по която вървеше - кафява, мрачна, охра може би, но все тъй печална. Не беше тогава сама, беше с всички, които някога го познаваха и искаха за последно да го видят преди да облече ка ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up