В преамбюла на Хартата на Обединените нации ясно се виждат претенциите на съвременния човек да си присвои божествена власт: „Ние народите на Обединените нации, твърдо решени да спасим...“ са уводните думи на този значим за човечеството документ. Народите твърдо са решени да спасят своя свят, но притежават ли тази сила? „Глас народен – глас Божи“ твърди популярната латинска поговорка, която известния учен от 8 век Алкуин критикува със следните думи: „… и хората не трябва да се вслушват в тези, които казват, че гласът на народа е глас Божи, тъй като необуздаността на тълпите винаги граничи с безумие.“

Когато разсъждаваме върху темата за човешката слабост към самообожествяване, най-логичното нещо, което можем да направим, е да разгледаме отново Евангелието според Матей 27 глава – текстът, който описва може би най-драматичния епизод от историята на света. Става въпрос за фактите около предаването на Исус на властите, процеса срещу Господа и последвалата позорна смърт на кръст.

Господ е арестуван, но заради традицията свързана с амнистирането на един затворник през този период от годината, има реална възможност Божият Син да бъде освободен. Всичко зависи от „гласа народен“.

Народът има възможност да направи правилния избор – избор между Исус и прочутия разбойник Варава. Избор между истината и размирицата; между праведността и греха; между живота и смъртта; между светлината и политическите игри и т.н. И народа наистина прави своя избор. Изборът е Варава. Нещо повече, хората не само дават своя решаващ глас за освобождаването на един престъпник за сметка на един Праведник, но и решават как точно да бъде изпълнена присъдата на Този Праведник, Който бе изпратен до тях, за да ги освободи. „Разпни го“ произнесе се кресливия „глас народен“.

„Глас народен – глас Божи“. Народът на практика съдейства за изпълнението на Божията воля, като същия този народ няма никакво понятие за същинското значение на своя глас. Осъждайки Христос, Бог дава шанс на палачите на Собствения Му Син да се спасят, ако Го приемат в сърцата си. Едно от доказателствата за валидността на този богословски „абсурд“ можем да намерим в думите на апостол Павел в Галатяни 3:13: „Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклет за нас; защото е писано: „Проклет всеки, който виси на дърво“.“  Дървен е кръста, на който Христос е прикован след като хората „гласуват“ за смъртта му. И на същия този дървен кръст Христос наистина понася върху Себе Си проклятието, идващо от греховете на хората.

Важно е да отбележим още, че когато народа иска освобождаването на Варава, тълпата няма капацитета да осъзнае стойността на това, което всъщност желае. Ако знаеше, надали щеше така смело да поиска свобода за мрака. Защото винаги когато мрака бъде освободен има последици. Но този народ е достатъчно смел в глупостта си, за да предпочете мрака и да изиска кръвта на Христос да падне върху собствената му глава и върху главите на децата му. Тежка присъда, излизаща от собствените уста на обвиняемия. Заради нея кръвта на Христос, която единствена има способността да очиства християните юдеи, е и средството, което тежи върху народа на юдеите.

В този смисъл, възпоменанията от страна на християни на жертвите на Холокоста са меко казано неадекватни, защото те съдействат за неправилен исторически и богословски прочит на минали събития, с което хвърлят сянка върху правилната им интерпретация в настоящето. Истинската любов към евреите трябва да сочи към Христос, а не да обслужва техните заблуди.

Когато народът избере Варава настъпва мрак. Светлината и свободата обаче са по-силни от мрака. Свободата на Господа е факт и затова ние трябва да носим адекватно вестта за Неговата победа над смъртта, греха и мрака. Благата вест за жертвата на Божия Син е жизненонеобходима както за евреи, така и за езичници, защото и едните, и другите имат нужда от прошка на греховете си, и от вечно спасение на душите си. Спасение чрез вяра в Този, Когото осъдиха със собствената си уста.