4 апр. 2007 г., 18:52

Когато остана сама 

  Эссе
2539 0 1
1 мин за четене

    Случвало се е така, че понякога вкъщи съм оставала сама. Чак тогава започвам да се замислям за самотата. Тя е болка в сърцето. Да чувсташ празнота в сърцето и душата си е най-лошото нещо, което може да ти се случи. Много често, когато вкъщи не сме сами, ние пак усещаме това чувство самотата. Понякога самите ние, обзети от това чувство, си изграждаме крепост, до която никой не може да достигне и по този начим не осъзнаваме, че с тази преграда до нашето сърце не могат да достигнат радоста и щастието. По този начин то губи смисъла на живота. Не трябва да затваряме сърцата си, защото по този начим ние го караме да страда, а и докато е затворено, колко ли радостни и щастиливи мигове е пропуснало. По-добре е да оставим сърцата си те сами да се справят с болката, отколкото да ги затваряме в черупка и по този начин да ги лишаваме от щастието. Сега вече взех да разбирам как се чувстват тези, които са сами, които нямат приятели и роднини, за да споделят важни мигове  от живота си или просто да поискат съвет от някой близък. Когато човек остане сам, той започва да връща времето  назад и да си спомня за различните неща, през които е преминал. Като дните и вечерите, когато се е събирал с приятели или други хора, за местата, които са посещавали заедно, за веселбите, купоните, за подаръците, които е получавал от тях. Чак тогава човек започва да се замисля, колко важни са били за него да ги изживее. Когато ни е завладяло това чувство, самотата, ние не трябва да мислим само за миналото, напротив, трябва да мислим и за бъдещето, което ни очаква. Как да го направим по-добро, как да го изпълним с много обич и любов. Не бива да позволяваме на самотата да ни завладява, защото по този начин ние можем само и единствено да страдаме.                                                                                               

© Емилия Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Харесва ми оптимистичният край на есето ти.Наистина нищо не печелим,когато се оставяме на самотата,но понякога тя помага да направим равносметка за отминалото време и да погледнем по-реално на нещата.В началото на есето имаш малко повторения,но иначе е много хубаво.Браво и продължавай само така.
Предложения
: ??:??