Свободата е най-важната човешка ценност. Тя е обсъждана, обмисляна, анализирана. Хората се опитват да я опознаят, да се внедрят в нея, да я разнищят на парчета и след това да си ги присвоят. Те говорят за свободата  в разговорите помежду си, слушат за нея по телевизията, четат в интернет, в книгите, списанията, във вестниците – навсякъде. Да, свободата е навсякъде. И никъде.
   Всеки човек казва, че е свободен, но никога не се замисля какво наистина означава това. Никой не знае точната дефиниция на думата „свобода“. Това е така, защото тя не може да бъде определена в 2-3 кратки изречения. Свободата е начин на живот. Тя е начин на мислене. Мислите ни правят от нас това, което сме. Докато те са подвластни, дали на друг човек, на общото мнение или на медиите, ние няма как да бъдем свободни.
   В психологията на човека е заложено той да се приема като свободен, освен ако не е в килия, с оранжево облекло. Но никой не поставя под въпрос това, че мислите му, правото му на избор, възможността за действие са в тясна и задушна клетка, с отровен въздух. Такава, в каквато сам се е поставил. Това е присъдата на всеки човек, която сам е изготвил за себе си.  За да бъде един човек свободен, той не трябва да се притеснява от това да поеме отговорност и да се плаши от последствията. „Въпреки че му донесе независимост и рационалност, свободата го постави в изолация. Тя от своя страна стана причина за неговите страхове и безсилие. Изолацията е непоносима и го изправя пред алтернативата: (1) или да се избави от товара на собствената си свобода, като се отдаде на нов вид зависимост или подчинение, (2) или да продължи по пътя към постигане на позитивна свобода, основаваща се на изключителността и индивидуалността на човешката същност.“¹ Свободата поставя в изолация човека, защото той преценява сам за себе си кое ще бъде най-добре и не се замисля по какъв начин действието му ще повлияе на другите. Дали то ще има последствия и какви ще бъдат те, не е включено в плановете му, защото личностната свободата го кара да бъде егоист и да се интересува само от себе си. При такива обстоятелства хората започват да го отбягват, защото от своя страна те са уплашени за себе си и в умовете им се развива една мисъл, дали този човек няма да им навреди с действията, които предприема. По този начин човекът изпада в един изолиран кръг, в който живее сам и се съобразява само и единствено със себе си. Това обаче е една от причините човекът да не желае да бъде свободен и да не се бори за това свое право. В стремежа си да бъде такъв, той би отблъснал околните, а това е нещо, което той не би си позволил, поради страх от самота. Самотата има силата да доведе всеки един от нас до безсилие, което би могло да ни погуби. Това е и причината всеки да се бори за някого, защото обратно на логиката човекът е спокоен, когато е зависим от някой друг. Чрез своята зависимост и отдаденост, от страх да не остане сам, той си плаща за това да има някой до себе си. Всеки един човек е готов да изгради себе си като личност в окови, но не и като самотна личност. В такъв случай, единствената възможност за свобода са мечтите и желанията. В тях всеки си представя своя Аз такъв, какъвто иска да бъде в действителност. Изграждайки себе си в своите мисли, човекът се докосва до свободата, но не я притежава. По този начин в съзнанието си той е това, което иска, но не споделя тези свои идеи, за да не бъде отритнат и заклеймен от обществото.
   Има ли свобода обществото? Отстоява ли правата си? Или се подчинява безгласно на всяко нещо, към което бъде подтикнато?  "...Нашият съвременник все още желае и се изкушава да отстъпи свободата си на диктатори от всякакъв тип или да я загуби, превръщайки се в едно малко винтче на машината – добре нахранен, облечен, но автомат, а не свободен човек…"² Ето това е днешното общество. Ограничено от възможностите, чрез които може да направи живота си по-добър. Хората в днешно време живеят до толкова, че да се нахранят, да се наспят и да отидат отново на работа. „Диктаторите“, споменати по-нагоре в текста, са тези, които ограбват в огромни количества материално, и в не по-малки морално. Няма да е честно, ако слагам под общ знаменател целия свят, затова уточнявам, че ощетените хора, за които говоря, са нашите сънародници. Българското общество няма право на личен избор. Вместо него винаги някой друг взима решенията, които са „за доброто на народа“ и тези решения никога не водят до нещо, което да е от полза на гражданите.
„Мнозинството от нашите съвременници не са достигнали зрелостта да бъдат независими, рационални, обективни. Те се нуждаят от митове и идоли, за да понесат истината, че трябва да разчитат само на себе си, че няма друг авторитет, който да дава смисъл на живота, освен самия човек.“ ³Обществото не проумява, че то като цяло зависи от всеки един поотделно. Ако всеки човек се постарае да постигне това, което ще е от полза за всички, то всичко в обществото ще бъде наред. Целта в случая е не да се разчита на отминали неща, а да се създаде нов ред, който да допринесе за доброто съществуване на човечеството.
„Как е възможно човечеството да се избави от самоунищожение при това несъответствие между интелектуално-техническото си надрастване и емоционалната си изостаналост? Доколкото мога да преценя, има само един отговор: все по-пълно осъзнаване на най-съществените истини и нашия обществен живот – до степен да се предпазим от непоправими безумства и мъничко да разширим възможностите си за обективност и трезво мислене…“⁴ Обществото е подложено на постоянно техническо развитие и никакво относно ценностите. То се радва на израстване в технологията, която му е в помощ
ежедневно, но когато става на въпрос за истински важните неща, човечеството е в застой. Тази част от човешкия живот е застояла и почти безразлична за хората. Те не обръщат внимание на емоционалността и интелекта си и са на път да ги загубят.
   Има и друг вид свобода. Свобода на медиите. Относно нея – всичко, което бих могла да кажа е отрицателно и неприятно. Там свободата е най-ограничена. Медиите са принудени да обявяват новини, които са в полза на тези, от които зависят. Тяхната цел е да бъдат най-голямата истина и да бъдат в полза на обществото. И тъй като те допринасят до голяма степен за взетите решения в обществото, от журналистите се очаква да ги насочват към най-правилното и да им предоставят цялата истина. Но не това се случва в българските медии. Те се подиграват с народа и рядко показват нещата такива, каквито са. Разбира се, за всичко има начини. Но малко са тези, които се осмеляват да се опълчат на държавата в името на народа. А точно от такива журналисти имаме нужда ние. Журналисти, които ще ни отворят очите и ще ни покажат за какво и срещу кого трябва да се борим. Остава ни само да разчитаме на себе си и на бъдещето на България, което е в нас самите.


¹Михаил, Мирчев  Текстове 2
²Мирчев, Михаил  Текстове 2
³Мирчев, Михаил  Текстове 2
⁴Мирчев, Михаил  Текстове 2