Искаше от мен силни оценки и нищо повече. Ето, аз вече не нося оценка ,по-ниска и по-слаба от петица. Искаше да се грижа за къщата. Ето виж, това също правя, искаше от мен какво ли не, аз го направих, вече съм перфектна, но никога не чух тези думи от теб, татко.
Чудя се кога ли ще дойде денят, в който ще ме потупаш по рамото и ще кажеш: ”Ти се стара за мен и аз съм ти благодарен...” Ще ги чуя ли изобщо?!
Цял живот се лишавах от всичко, от нормална връзка, от любов, това ми изигра лоша шега, но всичко това правех заради теб, за да си щастлив, за да се горедееш с мен, а какво получавам?! Нищо! Според теб са ми достатъчни храната, която така или иначе я няма, четирите лева за училище, от които отиват три лева за влака и ми остава лев, за да се нахраня, като след това не мога да ям нищо,з ащото хладилникът е празен. Аз винаги съм уважавала работата ти и знаеш, че винаги съм те разбирала, когато нямаше време за мен, знаеш всичко това… А аз какво получавам?! Непрекъснато заетият баща, гладният стомах… Лишавам се от всичко това, татко, само ми позволи да намеря любовта си, да мога да обичам, да запълня онази празнота в душата си, която вие с майка ми я оставихте…Разреши ми да обичам, татко! Мен любовта ме прави щастлива, не ми я даваш, позволи ми да ми я даде някой друг, който истински обичам и би направил всичко за мен, което ме навежда на мисълта, че и аз съм обичана. Ето, днес те попитах дали може да остана до десет часа навън, ти не ми разреши, попитах те дали мога да отида у моята най-добра приятелка и да съм си с нея, ти пак не ми разреши… Защо винаги си искал да порасна, а не ми даваш свободата, за да го направя, аз съм на седемнадесет и половина, татко, искам да живея живота си без грижи и проблеми, кажи ми къде сгреших спрямо теб, какво не направих?!
Дадох всичко, за да ме одобриш и до ден днешен страдам от твоите болезнени думи, от твоя изпитателен поглед, впиващ се в мен така, сякаш аз съм недостойна, за да те погледна в очите. Кажете ми, родители, читатели, хора, аз ли не направих нещо, къде е моята грешка, явно, не я виждам… Явно… Искам да живея живота, който живее всяко едно дете, да мога да излизам с приятели, а не да съм затворничката в къщи... Искам да мога да прегърна силно човека, когото обичам и да заплача с глас на неговото рамо и той пак да ми каже: ”Ангел, спокойно всичко ще се оправи.” Искам да мога да въздишна, хлипайки и да изплача цялата болка от това, че съм сама… Искам и давам... какво не направих, кажете ми… Кажете ми, защото аз не го виждам…
Татко, прости, прости и веч прощавай, ако има нещо, което те е наранило в думите ми към теб, кажи ми, татко, само едно нещо, къде сбърках спрямо теб?!