Тази сутрин се замислих над нещата от живота благодарение на един комар. Цяла вечер жужа над мен и не ме остави да спя. Сутринта когато се събудих, той все още беше там. И си кръжеше най-нагло. Но вече беше опиянен от победата си през нощта и беше забравил, че вече лети доста по-бавно и лесно мога да го убия. Както и стана съответно. Та идеята ми за всичко това е как и при хората това е почти по същия начин. Тръгваме с една идея, после я надграждаме, в което няма нищо лошо. Лошото е, че забравяме от къде, как и защо сме тръгнали. Когато ни е най-хубаво нищо друго няма значение. Не се съобразяваме с нещата, които вършим. Забравяме онова „и това ще мине“. Но то на хубаво лесно се свиква. Лакомията и продотщината малко по малко ни убиват. Както с комара. Имаше в себе си предостатъчно запаси от кръв, но не – трябваше да се полакоми за още и това го уби.
            Ясно ми е, че всички сме егоисти. Че всеки се опитва да граби с пълни шепи щастие. Да си купува спомени. Да прави каквото си иска без, някой да го ограничава. Ясно ми е, че няма пълно щастие и че няма безплатен обяд. Това, което може би не ми е ясно е защо понякога въпреки убежденията си, въпреки че вътрешно знаем развоя на нещата, решаваме да вярваме в друга истина. Решаваме да вярваме в онази грозна истина, че хората се променят и най-вече, че се променят заради нас. Надеждата е хубаво нещо. Искаме да е най-хубавото, ала всичко е някак... почти. Тя умира последна. Но умира... почти. Лакомията я изяжда. А щом я изяде е време да се завъртим в някое ново приключение. Стига толкова актьорски усмивки. Един живот живеем.