Стоя, с чаша топло кафе в ръка, вдишвам от аромата на кафения наркотик, а мислите ми бушуват, точно както вълните се блъскат при срещата с брега. Осъзнавам колко човешки души съм наранила и как бавно и несъзнателно съм се превърнала в душевен садист. Как наранявах, когато бях наранявана, и как карах всички да страдат, когато страдах аз. Не се замислих за миг, че… много по-лесно е да съдиш, отколкото да простиш. Както казва великият Оскар Уайлд ‘’Действията са първата трагедия в живота, а думите - втората. По-жестоката е на думите. Те нямат милост’’. Докато горещият порцелан ме кара да се чувствам обгърната от топлина и наслада, в мен нахлуват чувство за вина и съжаление.
Разгръщам старите албуми, потънали в прах, снимките от детството ми, питам се дали усмихнатото момиченце с розовата панделка още живее в мен, или е само мираж, оставил незаличима следа? Наистина ли ‘’Всичко, което изхабиш или загубиш, може да бъде възстановено… освен времето!’’ ? Ако е така, възможно ли е да върна дове ...