Стоя, с чаша топло кафе в ръка, вдишвам от аромата на кафения наркотик, а мислите ми бушуват, точно както вълните се блъскат при срещата с брега. Осъзнавам колко човешки души съм наранила и как бавно и несъзнателно съм се превърнала в душевен садист. Как наранявах, когато бях  наранявана, и как карах всички да страдат, когато страдах аз. Не се замислих за миг, че… много по-лесно е да съдиш, отколкото да простиш. Както казва великият Оскар Уайлд ‘’Действията са първата трагедия в живота, а думите - втората. По-жестоката е на думите. Те нямат милост’’.  Докато горещият порцелан ме кара да се чувствам обгърната от топлина и наслада, в мен нахлуват чувство за вина и съжаление.          

Разгръщам старите албуми, потънали в прах, снимките от детството ми, питам се дали усмихнатото момиченце с розовата панделка още живее в мен, или е само мираж, оставил незаличима следа? Наистина ли ‘’Всичко, което изхабиш или загубиш, може да бъде възстановено… освен времето!’’ ? Ако е така, възможно ли е да върна доверието там, където вече е изгубено? Прекалено ли е наивно да ‘’лепя счупеното’’? Освен тези, още стотици въпроси, на които не откривам отговор, изплуват в съзнанието ми.

Обичах. Имах. Получавах. Давах. Търсех. Намирах. Докосвах. Изгарях. Желаех. Мечтаех. Сънувах. Копнях. Усещах. Тръпнех. Целувах. Живях. Чаках. Надявах се. Гонех. Достигах. Вярвах. Споделях. Летях. Падах. Плаках. Загубих. Страдах. Сбогувах се. Бях… и пак ще бъда! Как ще ми простят те? Наранените от мен. Тези, които съдих, а не им простих. Тези, които бяха с мен винаги, в добро и в лошо, в мъка и радост. Онези хора, които допуснах да нараня и загубя. 

Часовникът  тик-така, а аз искам безвремие. Затварям очи и сякаш моментът се ‘’поглъща’’. В какво съм се превърнала? Живее ли момиченцето с панделката още в мен? В отговор на това усещам страх от реалността. Усещам, че съм се превърнала в това, което винаги съм казвала, че няма да бъда. Не простих, и не знам дали ще могат да ми простят. Онази болка, онази тъга от загубеното приятелство изхвърчат от мен, както думите, с които несъзнателно загубих толкова важни хора.

Отново разбирам, че ‘’Никой не е достатъчно богат, за да откупи миналото си’’. Бях богата... не материално, а душевно и емоционално. Чувствах цялостност, благодарение на истинските си приятели. Сега в сивото ежедневие съм заобиколена от толкова много хора, но сякаш съм сама.

Колко струва прошката? Тя е напълно безценна, но променя толкова много. Колко време ни трябва, за да кажем на хората около нас: ‘’Прощавам ти за всичко, в името на нашето приятелство, на нашата връзка!’’? Сега аз простих и ще прощавам, защото обичам тези хора и без тях не съм същата. Същата онази, която всички виждат да се усмихва, но никой не знае как тя заспива обляна в сълзи. Същата онази, която се забавлява с останалите си приятели, но си представя, че онази болка постепенно ще отмине и сълзите вечер ще са с няколко по-малко, докато напълно изчезнат.

Сега повече от всякога съм сигурна в себе си, знам, че ще върна това, което загубих. Знам, че никога… ’’Няма да позволя страхът от провал да ми попречи да се състезавам’’!