Да ти кажа колко много ми липсваш ли? Как да ти го кажа, не знам. Как да ти опиша, че страшно много много ми липсваш! Където и да си сега, с който и да си. Просто ми липсваш, ужасно, и това е. Не знам къде да отида, не знам какво да направя. Ето дори и пиша без да поглеждам само и само по-бързо да излея това, което е в мен и ме мъчи, и ме мъчи! Искам си спокойствието, чу ли? Върни ми го! Някъде там е останало, по плажовете и скалите… някъде там… мъчи ме това вътре и не ми дава покой. Ти. Ти ме мъчиш. Твоят поглед, твоят полъх, всичко твое. И не ми дава покой. Искам да ти го изкрещя в лицето, да ти кажа истината, да я знаеш. Да те прегърна…

Как да изгася това в мен? Как да му кажа да си отиде? А какво е всъщност? Дали това е най-хубавото чувство на света? Не знам. А и се срамувам от невежеството си. Затова няма да ти го кажа. Просто ми върни спокойствието.

Празнотата е обхванала всичко. Може би е от сезоните, а може би е само в мен. Всичко ми изглежда празно. Без теб. Липсваш! Липсваш ми! Ужасно! Ужасно много! А не мога да го кажа, не мога, и това си е. Може би с времето ще ми мине. Да, ще ми мине. А до тогава искам да знаеш, не знам как ще го разбереш, искам да знаеш, че страшно много ми липсваш!

Липсва ми погледа ти, липсва ми гласа ти, липсва ми полъха около теб, липсва ми спокойствието. Пиша, и искам да се освободя от този плен. Искам да изкрещя на света всичко, което е в мен, искам да го излея. А няма къде, няма на кой. То си е в мен. Ти си в мен.Ти го остави там и така! И не се върна после! Тежи ми, тежи ми липсата ти, тежи ми това, че не те виждам, че не те чувам, каквото и да си, където и да си! И продължаваш да ми липсваш. И това си е.

Опитвам се да го забравя, да си наложа, да отвлека вниманието си, някак, но не мога. Страшно ми е трудно, и ме боли. Боли ме! Чуваш ли? Искам да ти го кажа, а знам, че не трябва. Всичко е толкова объркано. Искам сега на теб да го пиша това, не тук, не на този лист. Но. Виж какво стана. Сами ли си го направихме? Не знам ти какво чувстваш. Не знам ти как си. А и няма как да разбера, защото знам, че няма да се обадиш. Аз също. Всеки си има своя живот, всеки си има своето място там, и там ще се обади, дори и да не му вдигнат. А и какво пък толкова. По-добре да си го изживял дори за миг, отколкото никога да не си срещал, и знаеш ли, това не е първият път, когато искам да те забравя, не, не е. И друг път си правил така. И друг път си ме оставял. Дори се предупредих в началото да внимавам, а то виж какво стана. Оставих се. Оставих се на теб. На твоята вълна. На твоята светлина. Може би така е трябвало.

А какво ще стане следващия път ли? Дали ще съм внимателна с това, къде и на кой давам чувствата си? Разбира се, че пак така ще постъпя, ще се отдам. Нищо не би ме спряло. И ако някога спра да се отдавам, значи няма да съм жива. И следващия и по-следващия път пак ще е така. Докога? До когато. И така. Докато не се успокоя. Докато не срещна същото и от другата страна. Докато две не се превърне в едно. И няма да пестя сили и енергия. Ще раздавам всичко, което имам. Ще живея. Нищо, че може и да боли. Нищо. Може би така трябва…

                Където и да си. Каквото и да си. Липсваш ми ужасно много. Чувствам празнота навсякъде. Върни ми спокойствието. Моля те…