Свят. Изкривени ценности. Изкуствени идеали. Празни хора. Всекидневие. Монотонност. Неясни цели. Безсмислено съществуване? Стремеж към непотребното. „Печелиш“ тези, които никога няма да имаш и губиш тези, които все пак някога си имал. Защо? Събуждаш се сутрин, знаейки, че вероятно никога няма да правиш това, което обичаш и да обичаш това, което правиш. Някъде в дълбочина обаче прозира нотка на необяснима надежда, нотка на лудост и страст. Светът те пита с какво право тя още е там. На този въпрос и ти не можеш да отговориш.

       Свят – материализиран. Където дори и през лятото хората са студени. Минават години. Разбираш, че това лято е само една халюцинация. Вероятно цялото съществуване е единствено зима. Красива, но коварна. Наслаждаваш се на красотата, но ти е студено. Получаваш прилив на енергия, но ти е някак уморено. Гледаш. Привидна белота. Но какво се крие под нея?

       Понякога отиваш на място, което обичаш, където си сигурен, където светът не може да те види. Чаша топло кафе. Аромат на канела. Представяш си разни неща, които другите биха нарекли безумие. И какво от това? Все пак ти се усмихваш. Представяш си света по коренно различен начин. Психеделично. Макар всичко около теб да е сиво, ти се чувстваш като палитра от безброй цветове. Те те обливат и обгръщат и се чувстваш жив. Може би това е твоята пролет, която неизбежно след себе си води и лято. Понякога вадиш лист и моливи и рисуваш мислите и емоциите си, за да можеш да ги видиш отново, когато настъпи есента.

       Когато нещо е нормално, то е разбираемо и допустимо за света. И все пак не е ли скучно? Абстрахираме се от границите на нормалното. Необичайност. Мистерия. Лудост. „Нещото“ вече не е разбираемо и допустимо за света, но пък е адски красиво!

       Всеки може да има обичайното, но малко хора са склонни да взрат великолепието на необичайното. Това не те ли изкушава? Не събужда ли в теб необясними чувства? Не те ли кара да търсиш?

       Какъв е смисълът да живееш единствено по правилата на сивия свят, а след себе си да оставиш само спомена за своето подчинение? Несъмнено най-щастливи са не тези, които живеят по вече наложената формула за успех, а тези, които съумеят да измислят своя собствена. Бъди необичаен. Бъди спонтанен. Избягвай скучното или го направи сам по-интересно. Развивай въображението си, фантазирай и до сетния си дъх опитвай да превърнеш фантазията в реалност. Освободи се от хората, които не разбират лудостта и търси такива, които споделят тази твоя лудост. Ако наистина „целият свят е сцена и всички ние сме актьори“, нека поне последното действие от пиесата да е въплъщение на нещо ексцентрично и абстрактно. А неразбирането на посланието на пиесата от страна на публиката прави самата пиеса по-интересна и дори гениална! Нали гениалността граничи с лудостта...