От какво се страхуваме най-често? Разбира се, първотo, което ни изниква в ума, са паяци, тъмно, кучета, змии, високо, дълбоко.  Но всъщност съм убедена, че хората, като едни социални животни, най-много се страхуват да не изгубят тези, които обичат. И ако  оставим за секунда баналните фобии,  ще видим, че всъщност бихме преживели сто пъти да ни полази паяк,  пред мисълта  да бъдем предадени,  изоставени, излъгани. Може би всичко това се дължи на факта, че когато се изгорим (например), виждаме раната, усещаме точно откъде идва парещата болка, опитваме се да направим нещо, за да облекчим тази болка.  Но ако се върнем обратно на момент, в който сме били предавани или захвърляни от хора, на които сме се доверили, започва наистина агония.  Боли те, наистина всичко те боли, но няма открита рана; чувстваш, че някой е хванал сърцето ти и го е сложил в купа със сяра, но за да засили ефектът, е решил да го изгори. После идват обвиненията. Не мога да реша, на кого сме бесни повече - на човека, който ни е е предал, че ни е предал или на себе си, че сме допуснали да се доверим.  Да погледнем любовните истории. Момичетата твърдим, че искаме мил, нежен, любвеобилен, забавен, умен младеж, но когато в живота ни се появи такъв,  избираме ужасния тип, който се държи отвратително и ни отблъсква постоянно. Кой знае, може пък да има някаква логика в това - гледаш го мил и нежен, събирате се, той се оказва пълен „задник” и ти плачеш, че си се подлъгала. А какъв е рискът при другия вариант - запознавате се, той е „задник”, тръгвате... той си остава такъв, когато се разделите, ти си мислиш: ”Е, разделихме се, но пък той си беше „задник...”, и да, трагедията не е толкова голяма. Мисля си и още нещо, определено жените трябва да си направим организация и да изгорим на клада всички режисьори, писатели, поети и други подобни на романтични филми, книги и истории. Защо? Сяда момичето да гледа филм. Главният герой не само е красив и мъжествен, ами е умен, забавен, остроумен, смел, нежен, а в същото време арогантен, себичен, изнервящ, но пък е прикрит герой или с прости думи - типичното лошо момче с добро сърце. Главната героиня е обикновено момиче (като това, седнало да гледа филма) и о, каква изненада, между двамата пламва изпепеляваща любов, като преди това естествено сме изиграли точно нотите от песента: ”Тънка е границата между любовта и омразата!”.  След края на филма, обикновено сме свити на кълбо, подсмърчащи с носна кърпичка в ръка, мислейки си: ”О, колко красиво... кога ли и на мен ще ми се случи това...” или  „О, Боже! Ще умра сама!”. В реалността нещата може би не седят точно така. И всъщност май е по-добре.  Никой не е перфектен и ако тя не е перфектна, защо да търси перфектния. Може би чарът на всичко се крие в това да обичаш другия, въпреки недостатъците му.  Представете си... той я вижда с разтекъл се грим и кука за плетене в косата (защото не е успяла да намерила ластика си) и докато тя се поглежда в огледалото ужасена: ”Добрее... хмм... да... е какво пък, и Смъртта си има някаква харизма...”, той ù казва и показва, колко е красива, дори така. Надявам се никой не е припаднал от диабет след  тази кратка романтична сценка. 

           Някои казват, че противоположностите се привличат,  други, че приликите сплотяват, трети, че любовта е плод на влудяващо разбушували се хормони. Къде е истината... никой не знае, но пък нали уж тя се раждала в спора, така че явно правилната консистенция е: достатъчно прилики, достатъчно разлики и задоволително количество свръхактивни хормони.  Да, такава е любовта... мислиш едно, става второ, оказва се трето.  Мъничкият, симпатичен, добродушен Купидон... колко ли благословии от влюбените по света е отнесъл.  Не че и неговата е лесна.  Много се радвам, че успявам да се сетя по една мъдра мисъл за всичко, над което размишлявам. „Не е гордост да обичаш един път в живота, нито грешка да обичаш много пъти - да се хвалиш с първото и да се обвиняваш за второто е еднакво нелепо.”, жалко само, че не мога да се сетя от кого е тази велика мисъл.  Ако не сполучим отведнъж, съдбата винаги ни предоставя един и още един, и още един шанс. Така де, „Пилето кацало само един път на рамото.”, дрън дрън, пък и кой е казал, че не можеш ти да отидеш да кацнеш на неговото. Не винаги любовта намира нас, понякога трябва ние да я открием.  Разочарованията са болезнено нещо.  Предполагам, ако не всеки, то поне повечето хора познават  натрапчивата мисъл, че всичко е прекалено хубаво, за да е истина. Но ако си влюбен, какво по-страшно може да стане... така или иначе вече си скочил от скалата. Чувала съм, че е добра идея да освободиш сърцето си и да се отдадеш на момента, защото както други мъдри хора са казали: ”Лошото на хубавото и хубавото на лошото е, че и двете свършват.” И тъй като и в двата случая печелим, не виждам причина да се затваряме в себе си, ограничавайки се от неща, които ни правят щастливи в дадения момент. Защото, ако пиленцето е отлетяло от рамото ви, как мислите да го догоните, сиреч  полетите  и да кацнете на неговото рамо, ако не се отърсите от страховете.