Любовта и раздялата

Доскоро смятах, че никой не е дорасъл да дава определение за любовта; че ние, хората, с всичките си пороци, недостатъци и лоши качества, сме недостойни за това. Всички опити на големите философи да опишат любовта с думи, ми се струваха бледи, незначителни, не достатъчно силни. Струваше ми се, че е абсурдно да обрисуваш едно такова възвишено чувство с думи, те някак не достигат на човека.

   Но всъщност не е точно така. Замислих се един ден и открих най-близкото за мен определение за любовта - тя е човешка природа. Нито нещо повече, нито нещо по-малко. Носим я в себе си така, както носим доброто и злото, така, както имаме свой собствен различен характер. И в един момент тя просто се появява. Но някак по-особено. Защото понякога не можем да различим доброто от злото, въпреки че още от много малки човечета ни учат да ги разграничаваме едно от друго. Понякога допускаме лоши постъпки в името на доброто или дори обратното - правим добро, но с лоша умисъл. Понякога съзнателно, друг път - не. А любовта?! Любовта усещаме без да сгрешим; знаем, наясно сме, че това е тя, защото тя е състояние, защото е човешка природа. Там човекът не може да сбърка. И наистина са недостатъчни всички пиедестали, всички думи на света. Ние просто знаем кое е любов.

  А раздялата?! Човек се сблъсква с хиляди раздели през живота си. Те са неизбежни. Казват, че раздялата боли. Раздялата никога не е боляла. Болят очите, пълни със сълзи; болят ръцете от липсата на топлия допир; боли главата от блъскащи се мисли и въпроси; боли сърцето, останало самотно, но не и самата раздяла. Тя просто се превръща в мъчително и болезнено състояние, защото липсата на човека, когото си обичал, те изяжда.

  Но всяко състояние е преходно. Любовта идва, за да дойде след това раздялата. Раздялата идва, за да остави след себе си болката. А болката остава, за да доведе мъдростта. Защото ние, хората, неизбежно помъдряваме. И това помъдряване е преходно, защото то идва, за да си отидем ние с мисълта, че сме живели пълноценно и достойно и за да оставим след себе си стъпки. По тях после минават поколение след поколение и така - никой не знае докога.

  И все пак има допир между две ръце, пред който всички енциклопедии мълчат!