“Животът е въртележка, на която никой не може да се задържи задълго. В края на краищата тя винаги се връща на същото място, като затваря кръга” – Стивън Кинг.

Спомням си, че когато бях малка, все се чудех какво има от другата страна на луната. Веднъж дори си представих, че мога да имам прашинка от там и я поисках за рождения си ден. Е, не я получих, разбира се. Сега знам, че там е пустиня – толкова много прашинки, толкова много желания...
Няколко години след това намерих на плажа едно много красиво камъче, съвсем обикновено, но за мен си беше специално. Странно, нали – за две-три години прашинката се е превърнала в камъче...
Сега искам апартамент. Чудя се защо си припомних прашинката и камъчето. Може би всъщност нищо не се е променило и аз все още искам онази мъничка част от пустинята. И не е ли така? Не живеем ли точно в пустиня, която вместо от пясък е от блокове и сгради – едни такива правоъгълни и озъбени. Сиви. Мъртви.
Когато получа своето квадратче, наречено апартамент, сигурно ще поискам къща, после по-голяма и т.н. Пак прашинка... За съжаление не от луната. Тази на луната свети. Да, отразена светлина, но все пак красива и посвоему жива...
Какво имаме и към какво се стремим? Дали детските ни мечти се променят? Май не. Всеки живее с (в) прашинката си, гредайки към следващата. Когато я достигне поглежда към следващата... И крагът се затваря. Има ли го или го няма прогресът в мечтите? Май е по-добре да не мислим за отговора. От него боли...