Помниш ли онова място, на което ходехме всеки ден? Да, нашето място. Онази пейка в парка. Вчера реших да се поразходя и случайно се озовах до нея. Хиляди спомени ми налетяха... спомних си за теб, за мен, за нас. Спомних си за всички моменти, прекарани там. Всяка усмивка, всяка целувка и всеки поглед. Седнах за момент, уж за да си почина, но започнах да мисля. Мислих за нас и за това колко щастливи бяхме. Какво се случи? Къде сбъркахме? 
    Липсват ми дните, които прекарвахме на онази пейка, не правейки нищо. Просто седяхме и мълчахме. Липсваш ми ти... Защо ме пусна да си тръгна? Защо не ме спря? Исках да се бориш за мен, но явно за теб съм била нищо. Щом толкова лесно ме замени... нараних те, знам. Но не толкова колкото ме нараняваш ти, като се правиш, че не ме познаваш. Сякаш всички месеци, прекарани заедно, са били нищо... правиш се, че не ти пука за мен, че дори не ме помниш... но признай си, все още мислиш за мен, нали? Но дали толкова често, колкото аз мисля за теб? Защото аз го правя всяка една секунда. 
    Глупост беше да си тръгна, но ти се държеше, сякаш не ти пука за мен. Осъзнавам, че направих грешка, но също така осъзнавам, че няма как да върна времето назад. Надявам се някой ден да разбереш колко много те обичах и продължавам да го правя. Надявам се, че ще осъзнаеш каква грешка направи, като ме пусна да си тръгна... и се надявам, че ще ме помолиш да се върна. Готова съм да го направя, за да мога да бъда отново щастлива. Дано да разбереш навреме, че аз съм тази, която може да те обича истински.