Чувството на летене... в съня... не убива... Защо тогава да не е възможно в реалността? Защо да не си свободен? Напълно? Никаква тежест. Никаква болка. Само най-силната и творческа болка по пътя на сърцето ти. Никакво самоубийство. Истинска и всепоглъщаща свобода. Красота. Любов между умовете. Оттласкваш се от другия и продължаваш да се рееш. Никаква съвест. Само най-горящата. Тази, раздиплена и дива като хилядагодишен старец. Точно като свобода от най-страшните ти сънища. Любовта не умира ли, когато се освободим? Защо вечно искаме да бягаме?
Първото, което свързвам със свободата, е детството. Сърцето, тупкащо още в утробата, копнее да се разстели наоколо... Разливането от същността ни в световете ни ни прави по-истински. Защото как може да измислим свят, без да се настаним в него?
Ето и първата рана. Падаме от колело. Кръв. Слънце. Изгряващо. Юнакът е роден. И ще има още много рани. Замисляли ли сте се, дали небето не го боли? Очите ви го попиват и излъчват болка, то ви попива и излъчва болка. Но кой гледа оттам? Ето там се намира истински свободната ни същност, където сме се виждали като петгодишни, седемгодишни, седемдесетгодишни... Нежната идилия на сърцето ни все още бушува, прониква навсякъде... А после, когато се влюбихте? Ето началото, ето и краят. Когато сме деца, всичко е наред, реем се свободно. Единствено малко тревоги заоблачават небето ни. После идват кожухчета, скъпите коли, мисли за прехранването, трудене или пък измами... После идват бебетата, новите деца, които не познаваме, неумението да се справим с мисълта, че сме различни, променени, по-стари. Аз дори още отсега съм ужасена какво ще стане, когато умра. Детството е свобода, защото е невинно, измислено, нежно. И като действителност, и като спомен. После ставаме възрастни. Идва ред на приспособяването към света.
Научили са ни как да бъдем силни. Нали? Да знаем какво са базови ценности и да се борим за тях. Например красотата, чистотата, добрината, модата са ценности, малко по-различни от преди години, най-малкото защото сега е бумът на „селфитата“. Чувството да те виждат стотици непознати дали те кара да се усещаш по-свободен? Или може би прави света ни по-свободен, с по-малко тайни? Галантен, невинен, ведър са не твърде често срещани думи в ежедневието ни... По-често чувам мечти за коли, отколкото как някой си е купил нова кола. И как да не се счупим по пътя? Напрежението твърде много боли. Опитваш се да не си себе си. Помниш ли онзи човек, който те дразни? Забрави го. Опитваш се да виждаш в бъдещето? Спри. Знаеш ли какво е да обичаш? Обичай. Мистерията е колелцето на истината - затова човек, колкото по-загадъчен е, толкова по-привлекателен е. Защото е по-свободен. Приемането на естествеността на нещата помага да усетим свобода без нуждата от рамки като политика, общественост, сравнения, клетки. Ние не сме просто животни.
Светът съществува, защото съществувам аз. Така избирам. Съзнанието ми ме прави свободна или затворник, в зависимост от настроението ми, и все пак знам, че винаги съм аз, без значение къде съм, без значение кога съм. Самият факт, че имам спомени, вече означава, че съм имала свобода. Да усещам света и да го виждам ме прави свободна. Грешните виждания могат да ни затворят в клетка. Недостатъчното литература. Недостатъчното въздух. Недостатъчното мълчание. Недостатъчното приказки. Недостатъчното... усещане за затвореност. Липсата на дом! Липсата на начална, опорна точка няма как да даде поглед, за да се окажем свободни. Липсата на родител, нуждата от приятел, мечтата за любим човек, мечтата за уют.
Сърцето ни кара да искаме, но ако обикнеш нещо възниква желанието и да го пазиш.
И така, приемайки, че човек винаги греши...
Не знам какво е свобода, свобода съм...
© Йоана Все права защищены
Съзнанието е способността да се самозалъгваме.Осмисля живота.Извън него е лудостта.