Музиката – удоволствие или хипноза

   Музиката, ритъм, който кара сърцата на хиляди, милиони хора да бият по един и същ начин. Нещо толкова уникално, толкова синхронно и красиво, или просто обсебване от необятния и неразбираем подсъзнателен поток от мисли, желания и искания на композиторите. Един наистина прост пример – балади. Балади има в абсолютно всеки един жанр в музиката. Баладите  имат  ли скрит смисъл или са просто бръщолевене? Не мога да отговоря  на този въпрос. Всеки сам трябва да стори това!

Но когато слушаме балада, има ли скрит смисъл или не  в това, че слушаме текста. Слушаме ритъма и изведнъж нахлуват спомени, кадри за мигове, които вече са в миналото, и в 90 % от случаите искаме тези мигове да се повторят, да изживеем даден момент отново и отново... или просто да променим  изхода от дадена ситуация.  Лично аз нямам случай, в който да слушам балада и да не нахлуват спомени - извор от кадри, от моменти и случки. Много пъти със сълзи на очи, но и също толкова много усмивки. А това е само един от стиловете в музиката. Представете си, представете си само колко различни  музикални жанра съществуват и всеки е една уникална приказка, всеки е част от нещо, част, но от какво? Всичко е част от нещо велико, нещо необятно и неповторимо. Всичко е просто един миг и все пак остава във вечността - толкова истинско и непорочно от самото начало през всичките си метаморфози. Всеки един жанр, всяка една песен, всяка една секунда от ритъма ни казва нещо за някого, когото не познаваме, не чуваме и не виждаме, но той крещи с пълен глас, крещи не просто да бъде чут, а да бъде разбран. Той иска да изпитаме болката, която той изпитва, да вкусим от радостта му и да разберем за любовта - за истинската любов, която е способен да изпита един човек. Без да знаем нищо за един композитор, ние научаваме най-съкровените му мигове, пренасящи се от лист  хартия, през някой, който е разбрал и изпълнил проклятието на музиканта, и стигнал до ушите на обикновените хора. Истинската цел, може би, е да разберем, че там някъде е бил човек, изповядал се пред целия свят. Пред цялото човечество с надеждата да не бъде забравен от поколенията, a помнен през вековете. Помнен, но не като човека, написал тази или онази песен, а като някой, който е дал нещо на света, нещо вечно.

Всеки стих, всяка дума и нота има смисъл скрит дълбоко в себе си! Той е пред нас, дори е в нас, но толкова лесен ли е за откриване? В колко от музиката, която слушаме, го намираме? Колко често се замисляме за него и как разбираме, че това е той – истинското послание?  Явно не толкова често, щом можем да слушаме нещо, а да не чуваме нищо. Как най-великото същество на планетата земя може да е сляпо за големия извор на чувства, оставян от поколенията за поколенията да бъде така обезценяван, поругаван и изритван вън. Сякаш бягащ от самите себе си. Не искащи да видим и почувстваме истинската надежда за всеобщо разбиране като интернационален език, език, писан от всички народи и култури за останалия свят.

Дали завинаги ще е така, или това е моментна всеобща заблуда? Това е като оазис в пустинята на чувствата. Той е там, чакащ всеки свой пастир да го открие!

Моето послание е: Хора, свалете тъмните очила в тази непрогледна нощ и започнете да виждате - да виждате истинските неща от живота! Загърбете злобата и ненавистта един към друг и бъдете истински ЧОВЕЦИ!!!