Искам да те попитам нещо. Не, не се страхувай. Искам само да си честен, до болка откровен. С риск да съсипеш живота си, почерни с истината и моя. Не се натъжавай! Ние имахме всичко и сами го пропиляхме. Събери малко сили и вдигни глава. Покажи ми кристалните си очи, за кой ли път плувнали в сълзи. Знаеш ли, по-малко започва да боли. Колкото повече ме измъчваш, толкова по-лесно ще свикна. Само мъката, която чета на лицето ти,т ази разкъсваща, непоносима болка, само с нея няма да свикна. Страх ме е, че аз ти прощавам, но Тя ще те преследва цял живот. А с теб - и мен. Знаеш ли, заслужихме си го. В слънчевите дни, с изумрудените изгледи, ние не бяхме щастливи, обръщахме любовта на 360 градуса. Сега е права да се сърди, да е зла, да отмъщава. В една лунна нощ, с буйните искрици на дивия огън в камината, с игривите пламъчета из стените, с тихите свещи, погълнали лунния отблясък, да, тогава бяхме щастливи. И можехме да имаме много от това. Но някак си хората са прави - оценяваш нещо едва кога ...