Мъжка гордост

25 авг. 2007 г., 14:43

Эссе

2475 2 1

1 мин за четене

Искам да те попитам нещо. Не, не се страхувай. Искам само да си честен, до болка откровен. С риск да съсипеш живота си, почерни с истината и моя. Не се натъжавай! Ние имахме всичко и сами го пропиляхме. Събери малко сили и вдигни глава. Покажи ми кристалните си очи, за кой ли път плувнали в сълзи. Знаеш ли, по-малко започва да боли. Колкото повече ме измъчваш, толкова по-лесно ще свикна. Само мъката, която чета на лицето ти,т ази разкъсваща, непоносима болка, само с нея няма да свикна. Страх ме е, че аз ти прощавам, но Тя ще те преследва цял живот. А с теб - и мен. Знаеш ли, заслужихме си го. В слънчевите дни, с изумрудените изгледи, ние не бяхме щастливи, обръщахме любовта на 360 градуса. Сега е права да се сърди, да е зла, да отмъщава. В една лунна нощ, с буйните искрици на дивия огън в камината, с игривите пламъчета из стените, с тихите свещи, погълнали лунния отблясък, да, тогава бяхме щастливи. И можехме да имаме много от това. Но някак си хората са прави - оценяваш нещо едва когато го загубиш. Сега, ако още пламъчето в теб гори, ела. Нека заедно да отидем там, където погребахме една любов. Нека й занесем малко цветя, червено вино, да се помолим да прости, да ни пожали. Но нека този път заедно го направим. Един наш тих обет да дадем. Да изтрия сребристата капчица, стичаща се по бледото лице. Не! Сега не е времето да плачеш, сега е време да се помолиш. Да стъпчеш поне веднъж мъжката си гордост. Да уважиш Любовта!
Какво исках да те попитам ли?
Ще минеш ли с мен през това?
Ще задържиш ли високо глава?
Ще заплачеш ли или ще ме закриляш сега?
Ако Тя не ни прости, ще избягаш ли с мен накрай света?

Мъжка гордост

Свързани произведения

Комментарии

Предложения