Мълчалив диалог за вярата

Вярата е състояние свързано с емоционалното преживяване на смисъла. И то не този рационален смисъл, който създава суха и осакатена представа за света, а онзи човешки смисъл, който е създал митовете.

Вие вярвате ли в приказките? Винаги мога да ви говоря за съществуването на Йордан Йовков и да ви го докажа. Но да ви убедя, че той е създал бялата лястовица е невъзможно. За това е нужно мълчание и съзерцание – често срещано при неговите герои. Сам той не говори за вярата, а просто рисува нейните форми. От читателя зависи, дали чрез тях наистина ще оживее приказното. 

Най-силният образ на мълчаливия диалог за вярата е Вълкадин. Погнусата от реалността го изтласква отвъд нея, и всичко, което му остава е вярата, защото няма логичен отговор на нещастието и болката. „Не слиза в село, не се среща с никого. И не приказва. Не приказва нито със свои, нито с чужди. Цяло село туй знае: Вълкадин не е приказвал, Вълкадин не искал да приказва. И тъй си е: мълчи. Мълчи и мисли. Какво мисли - един господ знае.” И той наистина знае. Затова Вълкадин говори единствено с него – защото само една вяра е останала у него, и хората никога няма да я разберат с думи. На тях може само да се мълчи.

Затова Серафим – герой, съчетаващ в себе си всички християнски добродетели, говори малко и думите му винаги са алегорични. Той не може буквално да изрази мотивите си и мислите си, защото основен негов двигател е вярата. „Серафим говореше с Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна.”  Всъщност реалният контакт  сякаш не може да се осъществи чрез сетивата. Затова вярващите съзерцават – така те търсят дълбокия, трансцедентен за света, човешки смисъл. И в този момент сякаш изобщо ги няма тук-и-сега. Те са там, „загледани напред и нагоре към безкрая”, какъвто е в „По жицата” селянинът –„погледна към овцете, запладнени на поляната, задържа очите си над тях, но не ги виждаше, а погледът му, пълен с грижа, тъй си и блуждаеше”. Той казва на Моканина, „Кой знай? На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са...”, но това, което наистина се случва между тях двамата, остава между редовете. Ако селянинът е тръгнал да търси бялата лястовица, то не е защото трябва, а защото той самият има нужда да вярва, че тя съществува и духът му се колебае, затова и погледът му „блуждае” – той търси смисъл. Моканинът също се пита „Има ли я!"  „И пак се загледа подир каруцата.”, защото е не по-малко човек и не по-малко иска да вярва.

Този мълчалив диалог е най-чаровен в „Последна радост”, където той се извършва от множеството, и то чрез цветята! Там всички разменят послания и подаряват на другия възможност да вярва – в любовта, чистотата на чувствата, щастието. И се смеят, дори когато изпращат мъжете на война, пак се смеят и разменят цветя, които символизират цялата тяхна вяра, че това ще бъде едно велико и успешно дело, защото ще се бият за родината, а това дава смисъл на безумието да се радваш, че ще убиваш и вероятно ще бъдеш убит. Обаче всичко това остава скрито за очите и достъпно за въображението.

Аз не мога да ви говоря за вярата. Но пък мога да ви я покажа. Уверявам ви, че  няма да я чуете в църковните литургии, нито ще я срещнете да подскача по жицата. Тя е онова човешко обяснение на нелогичното, Тя е вашият смисъл. Другото е мълчание.