На човечето, което открадна парченце от душата ми...

 Приятели, тя тръгна и само песничка за сбогом остави ми и изчезна в тъмнината на града. Каза ми, че винаги ще ме обича, но, по дяволите, защо тя от мен си тръгна? Сякаш всичко между нас бе като история, от съдбата набързо подредена – силно начало, а края тъй мрачен и тъжен. Колко много аз за нея страдах,  ала такава е била моята съдба, да бъда рицарят на печалния образ в този  свят твърде псевдо– красив.
И когато сега аз пак поел съм сам по осевата линия на самотното шосе в нощта, сякаш се връщам назад през годините, когато държах на същото място твоята ръка. Спомням си даже и как останахме двамата и никой не искаше да отстъпи, да се примири и с реалността.
 
Не, не ми казвай, знам, че си вече с друг...

Късно е за извинения,

щом лицата ни
все тъй натъжени мълчат...
Късно е и за закъснялата целувка,

и за всички думи,

изричани с любов от мен...

Липсваш ми много!