Песни, танци до зори, живот ли беше, или илюзия. Шестнадесет годишни с цигара в ръка, питие на масата и приятели до късни вечери. Училището беше занималня, като ти омръзне, взимаш под ръка дамската си чанта и отиваш в кафенето да изгубиш още час-два, и да си вървиш. Че довечера сме пак цяла компания, от близко и далече, готови да посрещнем вечерта. Силни бяха тези, които, като срещнеш навън, знаеш, че те няма да останат вкъщи поредна вечер, само да сънуват как минава вечерта. Времето отлитна, напълнихме торбичките си със спомени и поехме по света голям да търсим късмета. След дълъг полет презокеански слизам на зеленикава земя, чиста, подредена, недоумявам къде съм и какво правя тук. Плаках, страдах за родината една, сълзите тихо бършех всяка вечер под луната и се надявах, че ще се завърна някой ден, обратно в моя дом един, далечен и малък. Годините летяха, приятели нови намерих, човешката съдба превърна се в ден-днешен…..

 Така след дълго време в студената чужбина взех да размишлявам и заключение направих, с нежелан край. Дълго време си мислех, че в България животът е песен, че само ние, българите, сме топли и чувствителни, но след време осъзнах, че моята любима родина България се е спряла някъде в историята и не понечва да продължи напред. Всеки обвинява управниците, техните слуги, но къде е народът, питам се аз. Всеки ден си пускам новините и слушам кой получил бонус днес, но уж не трябвало, кой щял да получи утре, а в пенсиите и заплатите никаква промяна. Кой ги храни тез там горе, кой им позволява бонуси да взимат, да се бият в гърдите за добре свършена работа. Как пък за толкова години от толкова добри дела, ни една стъпка напред таз държава не направи.

Ни един млад човек не чух поне веднъж да каже “Надявам се, че ще се оправим.” Как да се надяват, надежда не остана, ограбиха я тез с добрите си дела. Слушам пак по новините, токът днес скача с 12 на сто, най-вероятно стоките ще скочат също. Как така, питам се аз, нямаше ли увеличение на тока миналата седмица, и по-миналата? Ами заплатите, за тях май нямаше увеличение, почуствах болка в сърцето, проряза ме тъй силно, попитах се след сметката за тока какво остана на народа?

В училище ни учеха за Левски и за Вазов, всеки втори юни сирената завиваше за Ботев. Тези наши герои, дàли кръвта си за бъдещето на народа, дали биха се били отново и днес за милата родина. Оставиха ни държава, силна и цветуща, а ние я поробихме и върнахме се в историята. Народа прогониха, затвориха им устите, с мафиотски сделки и убийства по улиците. Младежите със сълзи на очи бягат надалеч и не искат и да чуят да се върнат при майката родина. След време ще погледнем назад и ще осъзнаем, че не само управниците ни изкопаха ямата, но и ние им подадохме лопатите в ръцете. Някой път си мисля дали нашите апостоли, за които пеем песни, биха постъпили като нас. Дали биха управлявали с празни думи и неизпълнени обещания, дали биха крали с пълни шепи от народа, който ги брани? Дали биха взели надеждата на една майка България и да я обрекат  вечно да плаче за децата си?