Песни, танци до зори, живот ли беше, или илюзия. Шестнадесет годишни с цигара в ръка, питие на масата и приятели до късни вечери. Училището беше занималня, като ти омръзне, взимаш под ръка дамската си чанта и отиваш в кафенето да изгубиш още час-два, и да си вървиш. Че довечера сме пак цяла компания, от близко и далече, готови да посрещнем вечерта. Силни бяха тези, които, като срещнеш навън, знаеш, че те няма да останат вкъщи поредна вечер, само да сънуват как минава вечерта. Времето отлитна, напълнихме торбичките си със спомени и поехме по света голям да търсим късмета. След дълъг полет презокеански слизам на зеленикава земя, чиста, подредена, недоумявам къде съм и какво правя тук. Плаках, страдах за родината една, сълзите тихо бършех всяка вечер под луната и се надявах, че ще се завърна някой ден, обратно в моя дом един, далечен и малък. Годините летяха, приятели нови намерих, човешката съдба превърна се в ден-днешен…..
Така след дълго време в студената чужбина взех да размишлявам и ...