Привечер край красивия бряг на Созопол. Есен е, небето е мрачно и черно и тук там мастилено синьо. Виждат само отделни ярки звезди. Шумът от прибоя е силен и успява да заглуши всичко останало. Както винаги ми е трудно с началото на всяка история. Да събера мислите си и да ги подредя в правилния ред. А има ли правилен ред или само аз така се заблуждавам. Да се опитваш да пишеш за вътрешния свят на друг човек е много много сложна задача ако не и невъзможна.
Надя стоеше сама на брега на морето и беше вглъбена в себе си. Не искаше да вижда никой. Светлините на малкия крайморски град се отразяваха в тъжните и красиви очи. Кой съм аз, че да разтълкувам излъчването на едни женски очи, толкова тъжни и мили.
Тя стоеше на брега и мислеше за онова , което беше преминало през живота и толкова набързо и така неочаквано. Дали любовта си беше отишла или само така си мислеше.Вятърът рошеше черната и коса и премрежваше очите ù. Да се вгледаш в чуждата душа и да се опиташ да я прочетеш - това е най-сложната задача. Времето сякаш малко беше заличило спомените в нея, но болката и страданието още не бяха отшумели.
Той се появи като внезапна мълния в живота и която я разтърси и преобърна света ù. Боже, как пиша за хора които толкова малко познавам.И защо по дяволите го правя. Всъщност знам само името на своята героиня и макар и далеч усещам болката в нейната душа.
Шумът на вълните се чуваше силно и Надя си спомни хубавите и страстни мигове с него. Такава любов е само веднъж в живота и спомена и белезите от нея остават завинаги. Белезите на любовта - хубави или лоши, бележат всеки човек и му казват, че е жив и живее. Няма ли ги просто не си живял. Искаш и цял живот желаеш истинската любов, но дали я има или просто се надяваме да я има. Всяко човешко същество е така устроено, че винаги вярва, че красивото и доброто са по-важни и винаги се случват по-често от лошото. Така мислеше и Надя, и вярваше в това, но сълзите напираха в очите ù понеже си спомни и другото. Огромната болка и страдание които и причини този човек. Обидите и унижението също остават, но природата ни така е устроена, че да ги игнорира. Защо винаги вярваме в доброто, а сълзите са в нашите очи.Така ли трябва да е въпреки че знаем, че след една любов идва друга, дори може би по-красива. Не не е така всяка любов е истинска и уникална и не може да се повтори, и няма по-красива от нея.
Надя беше на самотния есенен бряг и в ума и беше истинско развълнувано море от чувства и противоречия. Тя нямаше идея какво да направи нито какво ще ù отреди съдбата и какво ще се случи занапред.
Всяка една моя история започва трудно и май завършва трудно. Знам ли? Смятаме се за недосегаеми за разочарованието от любовта и за изненадани , когато то дойде. Любовта идва като мълния в живота ни, но и си отива от него като бърз пролетен дъжд или цветна дъга в небето. Идва и си отива и идва нова. Някой казват че любовта ни прави по-млади. Може и така да е и леко да ни подмладява,и да е стимул , но линията на времето е винаги и само напред. Живота винаги върви към крайната си точка и всичко което се е случило в него е безвъзвратно отминало и няма да се повтори. Остават обаче спомените за тези случки и те хем ни топлят хем ни правят тъжни , защото сами осъзнаваме че няма да се случат отново.
Бяха минали само 30 минути и Надя реши да изостави брега и безкрайното море и да тръгне към дома си. Имаше нещо ново в нея и дори аз по-късно разбрах за него. Миналото си беше отишло. Душата на Надя беше свободна. Натоварена просто с още един щастлив и красив спомен за нейния живот, който беше останал зад линията на времето. Идваше новото и тя беше решила да го посрещне и приеме такова, каквото е. А лошото - есенното море го отнесе.
Спокойно, Надя, преживях това заедно с теб и не само аз, а всеки го е преживявал. Всеки върви по своята пътека и среща клони и камъни, но ги премахва за да премине по пътя си. Но по него се срещат и красиви местности и искаме да останем при тях.
Това е твоята история, приятелко, но и моята както и историята на почти всяко човешко същество. Любовта идва и понякога остава завинаги, а понякога си отива. Спомените остават, но линията на живота е само напред.

На моята приятелка Надя - много набързо и доста разхвърлено от Жоро 27 декември 2013 г.